Клайв Касслер - Състезанието

— Мамка му! Все си с една крачка напред. Как разбра?

— Какво съм разбрал?

— Докарах Марко Челере.

— Жив?

— Че как иначе. Намериха ми го жп копоите, които познавам. От някакъв товарен влак скочил клошар, който разправял наляво и надясно, че е част от състезанието. Казал, че лично познава Джозефина и искал да види детективите от „Ван Дорн“, които я охраняват. Не е обявено във вестниците, затова му повярвали.

— Къде е той?

— В столовата. Умрял е от глад.

Айзък Бел влетя във вагон-ресторанта и видя опърпан непознат, който помиташе с една ръка яйца и бекон, а с другата тъпчеше хляб в устата си. Имаше мазна черна коса, разделена от червен белег от средата до върха на челото, както и друг на предмишницата си.

Очите му искряха трескаво.

— Вие ли сте Марко Челере?

— Това е името ми, сър — отвърна той с италиански акцент, малко по-силен от този на Даниела Ди Векио, макар и не толкова труден за разбиране, колкото Джозефина бе споделила на Бел.

— Къде бяхте?

Челере се усмихна.

— Иска ми се да можех да отговоря.

— Ще трябва да ми отговорите, преди да ви допусна на километър от Джозефина. Кой сте вие?

— Аз съм Марко Челере. Събудих се преди две седмици в Канада. Нямах представа кой съм и как съм се озовал там. Лека-полека паметта ми се върна. Първо капка по капка, после цял прилив. Първо си спомних самолетите си. После видях новина във вестника, за купата „Уайтуей“. В него прочетох, че там имам не една, а две машини, тежкият ми биплан и бързият ми моноплан. И всичко ми се върна.

— Къде в Канада?

— Във ферма. На юг от Монреал.

— А някаква представа как сте се озовал там?

— Честно казано, не знам. Хората, които ме спасили, ме намерили до жп линиите. Предположили, че съм стигнал с товарния влак.

— Какви хора?

— Едно мило семейство фермери. Грижеха се за мен цяла зима, докато започнах да си спомням.

Даниела бе нарекла този мъж измамник, той си беше сменил името от Престоджакомо на Челере, докато бягаше от миналото си, а Джеймс Дашууд подозираше, че е убил бащата на Даниела в Сан Франциско и го е накарал да изглежда като самоубийство. Бел не го жалеше с въпросите.

— А имате ли представа как сте получил амнезия?

— Знам точно как. — Челере прокара пръсти по белега на скалпа си. — Бях на лов с Хари Фрост. Той ме простреля.

— Какво ви води в Аризона?

— Дойдох да помогна на Джозефина да спечели състезанието с летящата ми машина. Може ли да я видя, моля?

Бел попита:

— Кога за последно четохте вестник?

— Миналата седмица в едно от депата в Канзас сити.

— Знаете ли, че тежкият ви биплан се разби?

— Не! Може ли да се поправи?

— Блъсна се в планина.

— Това е много неприятна новина. А пилотът?

— Както би могло да се очаква…

Челере остави вилицата.

— Това е ужасно. Толкова съжалявам! Надявам се да не е било по вина на машината.

— Машината беше похабена като всичко останали. Състезанието е дълго.

— Но е великолепно предизвикателство — отвърна Челере.

— Трябва също така да ви предупредя — каза Бел, наблюдавайки го внимателно, — че Джозефина се омъжи повторно.

Челере го изненада. Бел си мислеше, че италианецът ще се ядоса, че приятелката му се е омъжила. Вместо това той възкликна:

— Чудесно! Толкова се радвам за нея! А бракът й с Фрост?

— Анулиран.

— Добре. Така и трябваше. Беше ужасен съпруг. За кого се е омъжила?

— За Престън Уайтуей.

Челере плесна възторжено с ръце.

— А! Перфектно!

— Защо да е перфектно?

— Тя е състезател. Той е организатор на състезанието. Превъзходна партия. Нямам търпение да поздравя младоженеца и да пожелая щастие на Джозефина.

Бел хвърли поглед към Уолт, който слушаше от прага и попита италианския изобретател:

— Бихте ли искал първо да се пооправите? Ще ви намеря бръснач и чисти дрехи. В задната част на хангарния вагон.

— Грация! Благодаря ви! Сигурно на нищо не приличам.

Бел отново се спогледа с Уолт Тексасеца и отвърна с невесела усмивка:

— Приличате на човек, прекосил континента в товарен вагон.

Бел и Хетфийлд го поведоха към импровизираната баня и му дадоха кърпа и бръснач.

— Благодаря, благодаря! Може ли да ви помоля за още една услуга?

— Какво бихте искал?

— Дали не ви се намира малко брилянтин? — Прокара пръсти през мръсната си коса. — За да си пригладя косата.

— Ще намеря — каза Уолт.

— Благодаря, сър. А малко вакса за мустаци? Ще е чудесно отново да съм себе си.

— Човек, прекосил континента в товарен вагон? — повтори Уолт думите на Бел, докато се усмихваше несигурно.