Клайв Касслер - Състезанието

— Горкият господин Платов — повтори мрачно Бел.

Вагон, пълен с масло и бензин гореше мощно и изгаряше бързо.

— Добре, че вагонът не е бил на влака на Стивънс — каза Дашууд.

— Много добре — съгласи се Бел.

— На какво мирише?

— Някой окаяник се пече, боя се.

— Господин Платов?

— Че кой друг?

Пожарни коли, дърпани от коне, затрополиха през релсите. Пожарникарите разгънаха маркучите си до реката и задействаха парната помпа. Мощни водни струи се забиха в пламъците, но без особен ефект. Огънят бързо погълна дървените стени, покрива и пода на вагона, докато накрая остана само купчина пепел, натрупана между стоманената товарна платформа и железните колела. Когато пожарът угасна, пожарникарите намериха обгорелите останки на човешко тяло. Обувките и дрехите му се бяха превърнали във въглени.

Бел се разтърси из влажната пепел.

Нещо проблесна в периферното му зрение. Извади от пепелта едно трисантиметрово квадратно парче стъкло в месингов обков. Още беше топло. Обърна го в дланта си. Два от ръбовете на месинга бяха вдлъбнати. Показа го на Дашууд.

— Инженерна линийка на Фабер-Кастел… или поне каквото е останало от нея.

— Ето го и Стив Стивънс.

Напористият памуков плантатор се дотътри до тях, постави ръце на кръста и се загледа мрачно в пепелта.

— И ако това не бие всичко друго! Някакъв профсъюзен социалист ме настига. Всеки ревлив глупак в страната е за Джозефина, щото е момиче. А сега най-добрият ми механик се опекъл! Кой ще ми поправя машината от тук нататък?

Бел предложи:

— Защо не попитате механиците, на които Димитри помагаше?

— Това е най-тъпата идея, дето съм чувал. Дори оня проклет рускинин не можеше да ми синхронизира двигателите, а никой друго не може да ми поправя машината като него. Знаеше я отгоре до долу. Без него ще съм късметлия ако успея да прекося Ню Мексико.

— Не е тъпа идея — включи се Джозефина.

Бел я забеляза да идва към тях на колело, което беше намерила отнякъде.

Стреснатият дебелак се извърна рязко.

— Ти пък отде се взе? Откога ни слушаш?

— Откогато казахте, че хората искат да спечеля, защото съм момиче.

— Ами, проклет да съм, ама е вярно, и вие го знаете.

Джозефина се взря в тлеещата развалина от вагона на Платов.

— Но Айзък е прав. Когато Димитри вече… го няма… ще ви е нужна помощ.

— Ще се оправя. Недейте ме отписва, задето съм загубил един механик.

Джозефина поклати глава.

— Господин Стивънс, имам уши. Чувам как двигателите ви разнебитват машината ви, всеки път когато полетите. Искате ли да погледна какво се случва с нея?

— Ами, не знам…

Бел го прекъсна.

— Ще помоля Анди Моузър също да помогне.

— В случай, че се страхувате да не саботирам машината ви, докато не гледате — ухили се Джозефина.

— Не съм казвал такова нещо!

— Мислехте си го.

— Нека с Анди ви помогнем — усмивката й стана още по-широка и го подкачи отново. — Айзък ще каже на Анди да ме гледа като ястреб, за да не счупя нещо „случайно“.

— Добре, де, добре. Няма лошо да погледнете.

Джозефина се метна на колелото и пое обратно към депото.

— Скачайте — каза Бел на Стивънс и задвижи вагонетката.

Стивънс мълча, докато не подминаха кланицата и фабриките. Тогава каза:

— Оценявам, че ще ми помагате, Бел.

— Оценявайте Джозефина.

— Изненада ме.

— Мисля, че и двамата започвате да осъзнавате, че всички сте заедно.

— Звучите като оня глупак с червения самолет.

— Мъд също е заедно с вас.

— Проклет профсъюзник!

Но и най-добрите намерения не можеха да надвият щетите от почти пет хиляди километра полети. Джозефина и Анди се мъчиха с двигателите на Стивънс цял следобед, преди да се признаят за победени.

Джозефина дръпна Бел настрани и заговори нервно:

— Съмнявам се, че Стивънс ще ме послуша, но може би ще се съгласи с Анди.

— За какво да се съгласи?

— Машината никога няма да стигне до Сан Франциско. Ако се опита да я насили, ще умре.

Бел даде знак на Анди да се приближи. Анди му каза:

— Най-доброто, което успях, беше да ги синхронизирам за няколко минути. После пак полудяха. Но дори да можехме да ги синхронизираме, вече не би имало значение. Ужасно изхабени са. Няма да успее да се прехвърли през планините.

— Кажи му го.

— А не бихте ли дошъл с мен, господин Бел? В случай, че се ядоса.

Бел стоя до Анди, докато обясняваше положението на Стив Стивънс.

Стивънс стоеше с ръце на хълбоците, а лицето му моравееше от яд.