Клайв Касслер - Състезанието

Чикаго

1899

Един висок пияница танцуваше сам в нощта. Всъщност той по-скоро се клатушкаше около канавката и припяваше песента на Стивън Фостър, която членовете на Лигата срещу баровете 1 1 Лигата срещу баровете — от англ. Antisaloon League, ключова организация, лобираща за въвеждането на Сухия режим в САЩ през 20-те. — Б.пр. обичаха тъй много. Мелодията бе скръбна, напомняше плача на шотландски гайди, а топлият баритон на пияницата преливаше от искрено съжаление за неспазените обещания.

Мъжът имаше буйни златни коси и красив, силен профил. Бе извънредно млад — на не повече от двадесет — и това правеше гледката още по-тъжна. Ръцете и краката му се подаваха от възкъсите ръкави и крачоли, по които бяха полепнали сламки, навярно от мястото, където бе спал за последно. Дрехите му приличаха на църковно подаяние или на откраднати от някой простор. Ленената му якичка беше накривена, от ризата липсваше един ръкавел, а въпреки студа нямаше шапка. Изглежда единственото ценно нещо, което не бе продал, за да си купи пиене, бяха направените по поръчка ботуши от телешка кожа.

Младият мъж се блъсна в една улична лампа и май забрави текста на песента. Той продължи да си свирука прочувствената мелодия и с несигурна валсова стъпка се отдръпна от пътя на една погребална кола от ония, които карат анонимни мъртъвци до общинските гробища. Колата отби встрани. Кочияшът слезе, свит от студа, върза конете за близкия стълб и с енергична стъпка се насочи към един от многото барове, от чиито врати се лееше жълта светлина по улицата.

Пияният младеж се люшна към черната кола и се хвана здраво за нея.

Изгледа бара. Дали тук щяха да го посрещнат топло, или щяха да го изхвърлят? Той потупа празните си джобове и унило сви рамене. Внезапно погледът му попадна на вестникарското депо на ъгъла, където тъкмо доставяха сутрешните чикагски вестници.

Дали не може за няколко цента да им помогне да ги разтоварят? Мъжът изпъчи гърди и пое с бавна валсова стъпка към депото.

Вестникарчетата на опашката за вестници бяха все хлапета на по около дванадесет години, огрубели от годините, прекарани на улицата. Видът на приближаващия мъж предизвика буря от подигравки. Внезапно едно от хлапетата срещна странно нежните му виолетово-сини очи и викна към приятелите си:

— Хей, стига толкова!

— Бладря, синко. Ка’с казваш? — изломоти младият мъж.

— Уоли Лафлин.

— Ти си добра душа, Уоли Лафлин. Не свършвай като мен.

— КАЗАХ ВИ ДА СЕ ОТЪРВЕТЕ ОТ ПИЯНДУРА! — ядоса се Хари Фрост, исполин с груба челюст и безмилостни очи. Той бе обкрачил един сандък с динамит „Вулкан“ в погребалната карета. В краката му клечаха двама бивши боксьори от уестсайдската му банда и наблюдаваха вестникарското депо през дупки в стената, чакайки собственикът да се навечеря.

— Изгоних го, ама пак се върна!

— Откарайте го в онази уличка! Не искам да го виждам отново, освен на носилка!

— Ама той е само някакъв пияндур, господин Фрост.

— Така ли? Ами ако онзи от депото е наел детективи да го пазят?

— Луд ли си? Никакъв детектив не е този.

Юмрукът на Хари Фрост се изстреля с мощта на ковашки чук. Мъжът се стовари на една страна и притисна с ръце гърдите си. Допреди миг бе клечал до шефа си, а сега се мъчеше да си поеме дъх и усещаше как ребрата му престъргват в агония.

— Счупи ми ребрата! — изпухтя той.

Зачервен, самият Фрост едва си поемаше дъх от бяс.

— Не съм луд!

— Не си знаете силата, господин Фрост — започна другият боксьор. — Можехте да го убиете.

— Ако исках, щях да го ударя по-силно. Отървете се от този пияница!

Боксьорът се измъкна от задната част на каретата, затвори вратата зад себе си и разбута сънените вестникарчета.

— Ей, ти! — извика той след пияницата, който не го чу и сви в страничната уличка, като му спести усилието да го влачи дотам с викове и блъскане. Биячът се спусна след него и извади изпод палтото си палка.

Уличката беше тясна, с високи слепи стени от двете страни. По нея с мъка би минала и ръчна количка. Пияницата се препъваше към някакъв праг в далечния край, където светеше фенер.