Клайв Касслер - Състезанието

Джозефина се принуди да планира безмоторно чак до поляната.

Витлата, които допреди малко я движеха напред във въздуха, сега я дърпаха назад със съпротивлението си.

Само след няколко мига щеше да е твърде бавна, за да остане във въздуха.

Тя посегна зад себе си и дръпна жицата, която отваряше компресорната клапа на мотора, за да могат буталата да се движат свободно и витлата да се завъртят отново. Разликата се усети незабавно. Самолетът сякаш олекна.

Вече ясно се виждаше пасбището. Пълно с крави и насечено от огради, то не предлагаше място за безопасно приземяване. Ето я и къщата, пищно дървено имение, а зад нея — наклонената окосена ливада, от която излетя. Ала първо трябва да премине над къщата, а губеше височина много бързо. Проправи си рисковано път покрай комините, прелетя съвсем ниско над покрива и после завъртя руля напречно на вятъра, като внимаваше да не предизвика завъртане.

На около три метра над тревата осъзна, че се движи твърде бързо. Между крилете се понесе въздух, а земята сякаш я придържаше над себе си. Бипланът отказваше да се приземи. Пред нея бързо се приближаваше стена от дървета.

Бензинът, попил в аеролака, се запали.

Бипланът й оставяше огнена диря, а Джозефина не можеше да помръдне крилете, за да се приземи. Тя посегна назад и дръпна компресорния кабел. Клапата се затвори и витлата спряха. Блъснаха се във въздушното съпротивление като два юмрука и колелата на машината се удариха в тревата.

Горящият биплан се плъзна петдесетина метра напред. Докато забавяше ход, огънят върху него се разпростря по ливадата. Джозефина усети пламъците отзад върху шлема си и скочи. Падна и се хвърли по корем, за да позволи на машината да продължи покрай нея, после скочи на крака и се затича по-далеч от горящата машина.

Икономът на имението дотича паникьосан. Следваха го градинарят, готвачът и охраната на Хари.

— Госпожо Фрост! Добре ли сте?

Джозефина не можеше да откъсне очи от стълба пламъци и дим. Прекрасната машина на Марко гореше като погребална клада. Горкият Марко! Хладнокръвието, което й бе помогнало да оцелее, чезнеше бързо и устните й затрепериха. Самолетът сякаш гореше под вода. Тя осъзна, че се тресе и плаче. Не знаеше дали плаче за Марко, или за себе си.

— Госпожо Фрост! — повтори икономът. — Добре ли сте?

Досега не бе стигала дотам — почти да загине в самолет.

Опита се да извади кърпичката от ръкава си. Не успя.

Трябваше да махне ръкавицата. Когато го стори, видя, че кожата й е смъртнобледа, като че ли кръвта й бе изтекла. Всичко беше различно. Сега знаеше какво е страх.

— Госпожо Фрост?

Всички я гледаха втренчено. Сякаш бе загинала в катастрофата и пред тях стоеше дух.

— Добре съм.

— Мога ли с нещо да ви помогна, госпожо Фрост?

Умът й буксуваше. Трябва да направи нещо.

Притисна кърпичката към лицето си. Хиляди мъже и жени се бяха научили да летят, след като Уилбър Райт спечели купата „Мишлен“ във Франция, най-голямото летателно отличие — и до този момент Джозефина Джоузеф Фрост никога не се бе съмнявала, че може да лети поне толкова бързо и далеч, колкото и най-добрите от тях. Сега щеше да събира смелост всеки път, когато се качва на самолет. Е, пак бе по-добре от това да седи само на земята.

Тя избърса сълзите и издуха носа си.

— Да — каза тя. — Отиди до града, моля те, и кажи на офицер Ходж, че господин Фрост току-що застреля господин Челере.

Икономът запелтечи:

— К-к-какво?

Тя го погледна студено. Колко можеше да е изненадан, че съпругът й е убил някого? Отново.

— Сигурна ли сте, госпожо Фрост?

— Дали съм сигурна? Да, видях го със собствените си очи.

Колебанието по лицето на иконома зловещо й припомни, че Хари плаща заплатата му, че плаща за всичко и госпожа Фрост сега не може да разчита на никого, освен на себе си.

Охраната му не изглеждаше изненадана. Унилите им физиономии казваха „Отиде ни прехраната“.

Икономът очевидно също вече преодоляваше шока, питайки я, сякаш току-що си е поръчала студен чай:

— Нещо друго, госпожо Фрост?

— Направете каквото ви помолих — рече тя, докато наблюдаваше огъня. Гласът й потреперваше. — Кажи на полицията, че съпругът ми уби господин Челере.

— Да, госпожо — отвърна икономът с равен тон.

Джозефина обърна гръб на огъня. При все това, нямаше нужда да поглежда в огледалото, за да знае, че в този миг очите й са пълни със страх. Сама и уязвима. Марко Челере е мъртъв, а съпругът й е луд убиец. Няма към кого да се обърне. После в главата й се оформи спасителна мисъл — Престън Уайтуей.