Клайв Касслер - Състезанието

Юстъс Уийд се беше поболял от страх — скоро щяха да го накарат да замърси горивото на Айзък Бел. Нямаше никакво желание да ходи на карнавал. Господин Бел обаче настояваше, че непрестанната работа не е здравословна за него. Подкрепи препоръката си с пет долара пари за харчене и заповед Юстъс да не връща никакво ресто. Един приятел на господин Бел, младеж на възрастта на Юстъс на име Даш, който висеше наоколо и още от Илинойс залагаше пари на състезанието, изпрати Юстъс от депото и му обеща да се срещнат пак там и заедно да се върнат при спомагателния влак.

Юстъс спечели едно мече, като преобърна няколко празни бутилки от мляко с топка за бейзбол. Тъкмо обмисляше дали да го изпрати на Дейзи по пощата, или да й го даде лично — сякаш имаше шанс нещата да завършат добре, когато беззъбият викач от павилиона му подаде наградата и му каза:

— Ти си, Юстъс. Утре сутрин. Сложи я в резервоара на Бел, точно преди да излети.

— Ами ако ме види?

— Направи го, докато пълниш резервоара, за да не види.

— Но е умен, не можете да си представите колко е умен. Може да ме види.

Беззъбият старец потупа Юстъс по рамото и каза:

— Слушай, Юстъс. Не знам за какво е цялата работа и не искам да знам. Знам само, че хората, които ми казаха да ти предам това съобщение са много, много лоши. Така че те съветвам, който и да е този тип Бел, по-добре да не те види.

На панаира имаше виенско колело. Изглеждаше високо двайсет метра и Юстъс се зачуди дали ще оставят Дейзи на мира, ако се качи най-горе и се самоубие.

Точно тогава се показа Даш.

— Какво е станало? Да не си загуби всички пари? Изглеждаш зле.

— Добре съм.

— Ей, спечелил си мече.

— За момичето ми.

— Как се казва?

— Дейзи.

— Ако се ожените, ще се казва Дейзи Уийд — пошегува се Даш, сякаш бе първият, сетил се за това. След това попита дали Юстъс е гладен и настоя да му купи наденичка и бира, които в устата на уплашения младеж имаха вкус на дървени стърготини и оцет.

Двама мъже с обветрени лица и непроницаеми погледи чакаха Айзък Бел пред хангарния вагон на „Орела“. Носеха шапки с клюмнали периферии, ризи с мръсни яки и широки, охлабени вратовръзки, както и палта, издути от оръжия. Един от мъжете държеше ръката си в превръзка, забележимо по-нова и бяла от ризата му — такава бе и превръзката на челото на другаря му. Детективите механици на Джозефина ги наблюдаваха изкъсо, а двамината отвръщаха с изпъчени гърди и начумерени лица.

— Помните ли ни, господин Бел?

— Григс и Ботъмли. Все едно сте се били с локомотив.

— Така и се чувстваме — призна Григс.

Бел се здрависа с тях, като протегна лявата си ръка на Ботъмли, за да пази другата му ръка. След това се обърна към детективите механици:

— Няма проблеми, момчета, това са Том Григс и Ед Ботъмли, жп детективи от „Садърн пасифик“.

Вандорнците веднага добиха презрителни изражения — железопътната полиция беше дъното на детективското поприще, докато Бел не добави:

— Ако помните катастрофата при Глендейл, те двамата разплетоха случая. С новини ли идвате?

— Имахме предчувствие, че ти ще отговаряш за случая с Джозефина.

Бел кимна.

— Не е информация, която бих искал да прочета във вестника, но сте прави. А аз имам предчувствие, като ви гледам, че ще ми кажете как сте се натъкнали на Хари Фрост.

— Ед го гръмна право в шкембето — каза Григс. — И това дори не го забави.

— Носи бронирана жилетка.

— Чувал съм ги — каза Григс. — Не знаех, че работят.

— Вече знаем — поправи го Ботъмли.

— Къде се случи това?

— Бърбанк. Диспечерът ни писа, че някой обира автомобилен сервиз. Крадливата гнида тъкмо се качваше в камиона, когато стигнахме. Гнидата стреля. Ние отвърнахме. Приближи се, халоса ме по главата и уцели Том в ръката.

— Докато се опомним — довърши Ботъмли, — вече го нямаше. Намерихме камиона на следващата сутрин. Празен.

— Какво е откраднал?

— Пет двайсеткилограмови сандъка с динамит, няколко капсули и фитил — отвърна Григс.

— Не съм изненадан — отбеляза Бел. — Той обича динамит.

— Че как иначе. Обаче с Том си блъскаме главите по един въпрос — как ще взриви самолет?

— Утре сутрин състезанието продължава към Фрезно — отвърна Бел. — Ще се обадя на началника ви Уот, ще му кажа, че сме говорили и ще го помоля да вдигне на крак целия ви отдел, за да оглеждат мостовете и релсите за възможен саботаж.

— Самолетите не използват мостове.

— Спомагателните им влакове използват. И, да си остане между нас, но на този етап от състезанието, след шест хиляди километра, само механиците и резервните части в хангарните вагони държат тези машини във въздуха. А успяхте ли въобще да го раните?