Скоро след това майка му стана съпруга на Роналд Майър с основното предназначение да краси дома му. Учителя бе принуден да се премести заедно с нея в апартамента на Майър на Пето авеню. Само за една нощ, като герой от приказките, той внезапно се озова в странния нов свят на изкуството и операта, изисканите клубове, многобройната прислуга и пътешествията до Европа.
Колко бързо стихна първоначалният му гняв. С каква отблъскваща лекота изцяло се отдаде на овчедушното доволство сред лукса на новия си живот.
Но сега осъзнаваше, че гневът му никога не беше се стопил изцяло… Само е набъбвал като цирей, тайно събиращ все повече гной, ден след ден, през всичките следващи години. Докато се пръсне.
Обърна котлета в тигана и отвори бутилка от великолепното вино „Дома Гасак“, от Лангедок във Франция, което пазеше само за специални случаи. Наля си в една висока чаша и я завъртя срещу светлината, проникваща от прозореца, гледащ на запад.
Пак се замисли за странния си доведен баща Рони. Споменът го накара да се усмихне за миг, сетне пак стана сериозен. Спомни си всички онези неща, които Майър му купуваше: дрехи, коли, ваканции, следването в един от най-престижните университети в Бръшляновата лига…
Накрая се дипломира в Принстън. Не можеше да забрави неловката прегръдка на Рони, която трябваше да изтърпи. Жалкото: „Толкова се гордея с теб, синко“, едва отронило се от посинелите устни на деветдесетгодишния старец. До ден-днешен кожата му настръхваше само при мисълта, че е бил сроден с този ужасяващ скелет с коса с цвят на джинджифил, ползван от майка му като източник на благоденствие.
„Трябваше да те убия, когато имах възможност, дърто копеле — каза си той с въздишка. — Да те очистя още когато се запознахме“.
Реших да се отбия до болница „Белвю“, за да проверя дали има някаква възможност да поговоря с ранения колега от транспортната полиция.
Докато шофирах дотам, ми хрумна нещо, на което никога досега не бях обръщал внимание. След атентатите от 11 септември на обитателите на Ню Йорк очевидно не бе нужно много, за да се изнервят заради безопасността си. Парен каша духа, казах си.
Туристите се трупаха пред входовете на хотелите край южния край на Сентръл Парк, но изглеждаха напрегнати и непрекъснато се озъртаха на всички посоки. Една почти изпаднала в истерия тълпа се опитваше да узнае последните новини от гигантските телевизионни екрани, инсталирани на „Плаза“ и излъчващи предаванията на Си Би Ес. По тротоарите на Лексингтън авеню беше пълно с чиновници, наизлезли пред модерните стъклени кули. Всички дърдореха по мобилните си телефони и натискаха бутоните на органайзерите си „Блекбъри“, сякаш очакваха всеки момент да бъде оповестена заповед за евакуирането на града. Дори имаше поток от хора, тръгнали си по-рано от работа, който се изливаше в гарата Гранд Сентръл.
Може би всичко, което ставаше, имаше нещо общо с действията на убиеца, внезапно прозрях аз. Може би той искаше да всее колкото се може повече страх.
Ако наистина бе така, то сега би трябвало да е извънредно доволен, защото планът му се осъществяваше безпогрешно.
Не исках и моят служебен шевролет да се присъедини към множеството полицейски коли, блокирали входа на болница „Белвю“, затова паркирах до платформата за разтоварване и влязох през задния вход.
Ед Корзеник — ветеранът, който бе прострелян в метрото, още се намираше в хирургичното отделение. Като по чудо куршумът, насочен към главата му, само одраскал черепа му. Но в плешката си имаше рана от пистолета четиридесет и пети калибър, с която хирурзите още се опитваха да се справят.
Ед имаше многочислено семейство, като много от близките му се бяха струпали в чакалнята — жена, майка, братя и сестри. Като ги видях, потънали в скръб и отчаяние, веднага ми се прииска да позвъня у дома.
Отговори ми Брайън, най-големият ми син. За щастие той, разбира се, нямаше представа с какво се занимавам в момента или какво ставаше навън по улиците. Поговорихме си на спортни теми, за „Янките“ и за ставащото в отбора на „Джетс“. Скоро щеше да навърши тринайсет, осъзнах аз с удивление. Мили боже, нима щях да имам цяла къща, пълна с тийнейджъри?
Затворих с усмивка. Това бяха двайсетте най-хубави минути от днешния ми ден.
След това реших да направя нещо, за което се бях заканил още от сутринта — да навестя редакцията на „Ню Йорк Таймс“, за да си поговоря с Кати Калвин. Време беше с нея да поседнем насаме. Или може би едно кроше щеше да е по-ефикасно от всякакви разговори? Исках да разбера две неща. Най-вече откъде, по дяволите, си измисляше хипотезите и защо внушаваше, че аз съм нейният източник?!
Читать дальше