Джеймс Паттерсон - Кърваво наказание

Обичах обаче и семейството си, което сега повече от всякога се нуждаеше от мен. Работа, която би ми позволила да си бъда у дома всяка вечер и всеки уикенд, щеше да бъде като божи дар, пък и заплатата беше по-голяма. Какво да правя?

Както обикновено, не можех лесно да взема решение. Като свърших с плащането на сметките и още малко друга работа, наобиколих болните си хлапета и ги настаних пред телевизора, за да гледат играта с Хари Потър.

Тогава звънна мобилният ми телефон. Имах предчувствието, че новините нямаше да са добри. Все пак не можех да не се обадя.

— Майк Бенет слуша — казах аз.

— Здрасти, Майк. Обажда се Мариса Уайът. Ще изчакаш ли малко, за да те свържа с комисар Дейли?

Изправих се, примигвайки. Знаех, че това лично обаждане, след хаоса от миналата нощ, може да означава само мъмрене. Но защо от кабинета на комисаря? Какво можеше да иска той от мен? Нима вестта за провала в Харлем толкова бързо бе стигнала до шефовете?

— Майк, чуваш ли ме? — попита Дейли.

Познавах го от двете заседания с ръководството, на които бях поканен. Изглеждаше прям, доколкото въобще можеше да се намери такава личност в двореца на загадките, какъвто представляваше Градското полицейско управление. Може би бъдещето ми щеше да се реши още сега.

— Здравейте, комисарю — поздравих го. — Няма думи, с които да изразя съжалението си за случилото се снощи…

— По-късно ще говорим за това — прекъсна ме той рязко. — Искам те тук, и то веднага . Странни събития се случиха през тази иначе тъй хубава сутрин. Две психарски нападения, включително и блъсване на млада жена пред влака в метрото. После грозна стрелба в магазина „Поло“ на Ралф Лорън на Медисън авеню… само преди четвърт час. Понеже днешният ден заплашва да се превърне в катастрофа, а ти си единственият бивш шеф на Отряда за бързо реагиране при катастрофи, избрах теб да координираш нашия екип.

„По дяволите!“ , изругах мислено. Не беше на добро. Комисарят сигурно е прегледал служебното ми досие. В един друг живот, когато още бях ерген, бях посветил известно време на работата в Отряда за бързо реагиране при катастрофи — екип за скоростни действия към ФБР, подпомагащ разследването на бедствия, особено онези, в които имаше криминален елемент.

Но да ме нарича шеф на отдела бе абсурдно. Заради ирландската ми дарба да убеждавам шефовете ме бяха сложили на преден план, за да разконцентрирам вниманието, докато истинските герои — моят екип от съдебни медици, техниците по огледите на местопрестъпленията и клиничните психолози — вършеха реалната работа, допринасяйки за добрата ми репутация.

— Хайде сега, комисар Дейли. Това беше много отдавна. Признавам, че през един период на временно умопомрачение работих няколко години за федералните, но не може да го използвате против мен. — Освен това в Деветнадесети участък нямаха ли си други детективи?

— О, да, мога. Ти си моята звезда, Майк, независимо дали ти харесва или не. Освен това и ти ще намажеш — ще бъдеш много ангажиран и няма да пишеш доклади за събитията в Харлем, нито ще се разправяш с медийните чакали. Точно сега информационният отдел е подпален от искания за интервюта с теб.

Прекрасно разбирах, че истината беше съвсем друга: Дейли не искаше някой да се разбъбри пред медиите за снощните събития, преди всички улики да са обработени. Но същевременно се опитваше да ме убеди, че ми оказва някакво по-специално благоволение. Към списъка на уменията му трябваше да се добави и ловкото манипулиране на връзките с обществеността.

— Скачай на седлото и право към Седемдесет и втора. Колкото може по-скоро — завърши той. — Шефът на детективите Макгинис ще те въведе в работата.

„Да скоча на какво?“ , замислих се, заслушан в сигнала „свободно“. Не бе чудно, че се бе издигнал до комисар. Този тип беше превъзходен манипулатор. Не само че не показа никакво уважение към почивния ми ден, но дори не ми остави шанс да заговоря за болните ми деца.

Оставих телефона, напушен на Дейли и на психарите по улиците, които умееха да решават всичките си проблеми единствено с оръжие в ръка. Ала най-съкрушително бе това, че съсипаха скъпоценния ми свободен ден, който бях решил да посветя само на децата си. Поне Мери Катрин беше тук, за да се грижи за всичко. А и на тях сигурно щеше да им е по-забавно с нея. Както и да е, пак аз бях губещият.

Реших да си взема един душ набързо. Не бях измил засъхналата си пот от сутрешно то бягане, а можеше през следващите два дни да нямам друг шанс. Замислен за престъплението, стъпих във ваната, без да гледам — докато пръстите ми не нагазиха в нещо лепкаво.