Учителя го очакваше. Дръпна спусъка и първият залп от куршуми четиридесет и пети калибър проехтя като взрив на пръчка динамит, пръсвайки стъклената витрина на хиляди дребни парчета. Отекна като удар по чинели. Продавачът изкрещя и отскочи рязко назад, притиснал до гърдите си осакатената си окървавена ръка.
— Не съм дошъл да вземам — тихо поясни Учителя. — Тук съм, за да ти дам нещо, за което си копнял през целия си живот, но те е било страх да го поискаш. Нарича се изкупление . И изпразни остатъка от пълнителя в гърдите на продавача.
Докато го гледаше как полита назад, с безпомощно разперени крайници като халосан от гигантски чук, Учителя изживя най-наелектризиращия момент в живота си.
Скоро щеше да има още.
Презареди колта с плавни, заучени движения, докато бързаше надолу по стъпалата. Щом стигна до вратата, забеляза още един продавач, присвит в стол, тапициран с кашмир. Мъжът беше изпаднал в шок. Трепереше, прекалено ужасен, за да закрещи за помощ.
— Ти си свидетел на исторически момент — осведоми го Учителя и потупа по главата подсмърчащия глупак. — Завиждам ти.
Отвори вратата достатъчно широко, за да може отново да огледа улицата, после излезе от магазина и се смеси с пешеходците по Седемдесет и втора улица. И за миг изчезна в тълпата. Но сега се насочи право към западния край на улицата, където спря първото такси, което видя. Каза на шофьора с тюрбан да го откара до автогарата на пристанището, след което се отпусна на задната седалка и извади смартфона си „Трео“.
Продавач от „Ралф Лорън“ беше първият надпис, който се появи на екрана. Изтри го от списъка и провери часовника си. Акцията беше отнела само три минути от началото до края, а освен това успя да хване такси веднага на излизане — всичко мина по-гладко, отколкото се бе надявал.
Не беше само Учителя. Беше Човекът.
В девет и половина тази сутрин позвъних в службата, за да си взема почивен ден. Не беше нещо сложно. Ако половин дузина болни деца не са семейна криза, тогава какво би било? След като двамата с Мери Катрин се уверихме, че болното войнство е преброено и обслужено, направих нещо, което от една седмица не си бях позволявал. Нахлузих червената тениска и два пуловера, после излязох да потичам.
Както обикновено, се насочих към мавзолея на Грант на ъгъла на Сто двадесет и втора улица и Ривърсайд Парк. Сигурно само някакво чудо би ме накарало да приличам на стройния централен защитник от манхатънския колеж „Джаспър“, какъвто бях някога, но през целия маршрут се стараех да поддържам равномерно, доста бързо темпо.
Грижливо избягвах будките с вестници, които щяха да ме затрупат с новини за издънката от миналата нощ. Поне никой не защрака с фотоапарат в лицето ми. Това бе най-хубавата ми сутрин от доста време насам.
Като се прибрах у дома, се заех с най-належащата задача — да пъхна банкнота от един долар под възглавницата на Фиона заради зъбчето, което вчера бе изгубила. Снощи, в суматохата, бях забравил за него. Този забавен обичай, както и още много други, бе поизоставен, след като загубихме Мейв.
Сварих си кафе и продължих с по-маловажните задачи — като плащането на сметките по интернет. Понеже разполагах с малко свободно време, оставих мислите си да блуждаят, докато се занимавах с домашни задачи. Беше страхотно и аз да помързелувам малко за разнообразие, като избягал от час ученик. Може би трябваше да се чувствам виновен за всички доклади за инциденти, които трябваше да попълня, но що се отнасяше до мен, можеха да се напишат сами. Бях си у дома с близките си, усещах любовта им и бях безкрайно радостен да се грижа за хора, които не се опитваха да ме убият.
Отново, за пореден път — може би за милионен, — се замислих за това как напоследък се пека на два огъня, направо изгарям. Това, на свой ред, ме накара да се замисля за предложенията за работа, които получих през последните месеци, след като нашумелият инцидент със заложниците в катедралата „Сейнт Патрик“ ме превърна в нещо като знаменитост сред полицаите.
Най-добрата перспектива беше предложението за ръководител на охраната в Ей Би Си. Длъжността изискваше координиране на мерките за сигурност на местните новинарски студиа на Кълъмбъс авеню и Шестдесета улица. Преместването нямаше да ме затрудни, работното време бе напълно приемливо, а заплащането беше двойно повече от сегашното.
Но ми оставаха още пет години, за да получа пенсия за двадесетгодишен стаж, пък и честно казано, все още не желаех да си върна значката. Основният проблем бе, че си обичах работата като полицай, особено като детектив в отдел „Убийства“. Там си бях на мястото.
Читать дальше