Джеймс Паттерсон - Лош късмет

Замълчах, питайки се дали тази репортерката от „Таймс“ пак не ме разиграваше. Все пак звучеше действително искрено, но аз си оставах нащрек. Тя бе направила така, че аз и цялото ни полицейско управление да изглеждаме като пълни глупаци. От друга страна обаче, бе твърде полезно някой репортер на „Ню Йорк Таймс“ да ти дължи услуга.

— Приеми извинението ми, Майк — отново опита да ме умилостиви Кати Калвин. — Чувствам се като мръсница.

— Е, поне го осъзнаваш — отбелязах.

— Усещам, че някой ден ще станем приятели — забързано заговори Калвин. — Причината, поради която ти се обаждам, е свързана с интервютата, които исках да взема от отвлечените знаменитости. Е, не се справих особено добре, защото не успях да се свържа с голяма част от жертвите заради адвокатите и агентите им. Както и да е. Говорих с онзи активист от движението за граждански права, преподобния Солстис. И знаеш ли какво ми каза той?

Знаех само, че този расист и демагог Солстис бе известен най-вече с едно: мразеше ченгетата.

— Слушам те със затаен дъх — рекох язвително.

— Той смята, че похитителите са били полицаи — продължи Калвин. — Обаждам ти се, за да те информирам. Както и да те уведомя, че отказах да публикувам подобни глупости. Разбра ли? Виждаш ли, че не съм чак толкова лоша.

— Добре — казах аз. — Оценявам обаждането ти.

След като затворих, се облегнах на стола си, замислен за обвиненията на Солстис. Въпреки че този свещеник бе прочут със спорните си оценки, притежаваше достатъчно разум, за да осъзнае, че се нуждае от нещо дръзко и възмутително, за да привлече всеобщото внимание към себе си. Така че какво знаеше този Солстис? Дали беше нещо важно? Дали и той не бе въвлечен по някакъв начин в заговора?

Обадих се на Кати Калвин и поисках от нея телефонния номер на Солстис.

Свещеникът ми отговори още при първото позвъняване.

— Здравейте, преподобни. Обажда се детектив Майкъл Бенет от нюйоркската полиция. Разследвам похитителите. Разбрах, че имате хипотеза по случая. Бих искал да я чуя.

— Ха! — енергично възкликна Солстис. — Хипотеза ли? Глупости. Отлично зная какви ги вършите. И какво се опитвате да представите пред хората. Вече сте започнали.

— И какво точно си мислите, че вече съм започнал, преподобни?

— Занимавате се с това, в което най-много ви бива вас, негодниците. Да замитате истината под килимчето. Слушайте, човече, аз зная . Бях вътре. Познавам ченгетата. Само професионалисти като вас можеха да организират цялата работа. О, да, а после всички да се изплъзнат. Колко удобно. Просто сте ги пуснали да избягат, мога да се обзаложа за това. Вие, ченгетата, скроихте цялата работа, а сега се опитвате да я прикриете. Както винаги досега.

Възможно ли бе това да се окаже истина? Силно се съмнявах. Обаче преподобният Солстис повдигна два сериозни въпроса: откъде похитителите знаеха толкова много за нашата тактика, прилагана по време на обсадата? И как така винаги узнаваха какво ще предприемем срещу тях?

На остров Райкърс 50 50 Този „затворнически“ остров понякога дотам се препълва, че когато кмет на Ню Йорк е бил Руди Джулиани, допълнително докарали един шлеп с нарове за 800 затворници и го закотвили край о-в Райкърс. — Б.пр. в Бронкс имаше десет затвора, приютяващи около седемнадесет хиляди затворници. Спокойно може да се каже, че това бе един малък град със своите училища, болници, спортни площадки, църкви и джамии, магазини и аптеки, бръснарници, депо за автобуси. Дори имаше и автомивка.

На следващата сутрин се появих там още в ранните часове, отново изпълнен с надежди. През нощта ме осени една идея и сега имах възможността да я реализирам.

Малко след осем вече крачех към пропускателния пункт, където позволяваха на посетителите, пристигнали на свиждане, да оставят наркотиците си и оръжията си без опасения от наказателни мерки. Не носех със себе си нито едното, нито другото, затова безпрепятствено ме пуснаха да прекрача строго охранявания портал, като дори ме ескортираха до една малка зала за свиждания вътре в Централното наказателно изолационно отделение в „Райкърс“, известно с жаргонното название „Пандиза“.

Около една четвърт от излежаващите присъдите си в „Райкърс“ са бедняци, които не могат да си позволят да внесат за гаранцията си суми от порядъка на петстотин долара, та дори и по-малко, обаче аз се интересувах най-вече от тежките случаи. Следващите четири часа прекарах в залата за свиждане, като се срещнах с десетина от затворниците.