Джеймс Паттерсон - Лош късмет

Затворниците в най-близките килии веднага се надигнаха и закрещяха какви ли не сквернословия иззад дебелите метални решетки, докато минавахме покрай тях. По цялото протежение на сградата, дълга колкото две футболни игрища, се виждаха проблясъците от отраженията на огледалата между тази стоманена гора от метални пръти, заместващи предните стени на килиите. Надявах се да не ни замерят с разни мръсотии и отпадъци.

— Нека да проверим във физкултурния салон, преди да се качим на горния етаж, откъдето ще се прехвърлим в другите отделения — извиси глас надзирателят, опитвайки се да надвика непоносимата врява.

Преминахме през друга заключена врата, намираща се в противоположния край на блока. Не заварихме никого в залите за вдигане на тежести или за други физически упражнения. Нямаше никой и на баскетболното игрище. Нито някой се криеше в съблекалните. Къде, по дяволите, се бяха дянали? Нима Джак и Малкия Джон пак ще ми се изплъзнат? Докога ще бъдат на една крачка пред нас?

Водех групата обратно към най-ниското ниво на блок А, когато изведнъж някой ме блъсна силно в гърба. Паднах! Вратата с тежката стоманена решетка се хлопна зад мен, докато дланите и коленете ми се плъзгаха върху бетонния под.

Обърнах се и видях двама от най-доверените надзиратели от най-строго охраняваното вътрешно отделение да се хилят над мен. Главният надзирател, Стив Рено и останалите полицаи, останали затворени във физкултурния салон, започнаха да тропат по стоманената врата.

Забелязах, че единият надзирател е много едър, а другият — нисък и набит. Играта започва, професор Бенет. Външността им напълно съответстваше на физическите описания на Джак и Малкия Джон. Защото наистина бяха те.

Джак държеше в ръка черна палка от онези, които се използват за потушаване на безредици. Въртеше я ловко между пръстите си. Имаше късо подстригана къдрава кафява коса и непрекъснато се хилеше подигравателно.

— Здрасти, Майки — заговори ме той. — Отдавна не сме си говорили.

Как можех да не позная този глас? Нищо чудно, че и Тримейн Джеферсън го бе запомнил.

— Защо така и не ми се обади повече? — продължи Джак. — Мислех, че вече сме другари.

— Здравей, Джак — поздравих го аз, демонстрирайки смелост, каквато всъщност не чувствах. — Странно, но по телефона не звучеше като дребосък.

Джак се захили. Очевидно не губеше лесно самообладание. Дори и да се притесняваше кой и кога ще ни дойде на помощ, го прикриваше много добре.

— Ти допусна още една грешка, Майк — заяви ми той. — Само че този път фатална. Пристигна неканен в един мъжки дом. И си мислеше, че няма да ми мине през ума, че може да ни намериш? Глупости, дори и един счупен часовник два пъти на ден показва точното време. Да не би да си въобразяваше, че онова тлъсто копеле Кларк командва тук? Това е моят затвор. Моят терен с моите хора.

— Всичко свърши, Джак.

— Не мисля така… — отвърна ми ухилено той. — Спомни си, че ние успяхме да се измъкнем от една крепост. Ще се измъкнем и от тази. Особено когато държим заложници . По дяволите, Майк, може би дори ще те оставя да водиш преговорите за собственото си освобождаване. Как ти се струва, а?

— Страхотно. — Отстъпих назад и петата ми се опря в плоската, твърда стомана на вратата. Нямаше накъде да бягам.

Тежката радиостанция, която бях взел от пазача, беше единственото, което можех да използвам като оръжие. Вдигнах я, но в същия миг Малкия Джон измъкна палката си със злобна усмивка. Физиономията на копелето беше отблъскваща като на вонящо насекомо.

— Искаш ли малко да си поговорим? — попитах го, отстъпих и хвърлих радиостанцията срещу него. Даже Роджър Клемънс 51 51 Прочут питчър от бейзболния отбор „Дейтън“, Охайо. — Б.пр. можеше да ми завиди за този замах. Радиостанцията и носът на Малкия Джон експлодираха едновременно. Той изкрещя, но после двамата с Джак се хвърлиха върху мен и аз се озовах във въздуха.

— Опа-ла, Майк! — извика в лицето ми Джак. После и двамата ме пуснаха да падна по очи.

Досега си мислех, че затворниците са прекалено шумни, но се оказа, че до този момент те само са загрявали. Когато се впуснах в ожесточена ръкопашна схватка с Джак и Малкия Джон, цялото затворническо войнство се разкрещя така силно от бетонните си килии, че все едно някой от супермощните „Боинг Джъмбо Джет“ форсираше двигателите си в хангара.

После от горните етажи започнаха да ни замерят с пластмасови бутилки, мокри кърпи, списания, смачкани на топки късове обгоряла тоалетна хартия. Дали пък не се опитваха да ме подпалят?