Джеймс Паттерсон - Лош късмет

След сигнала за проверка в управлението на надзирателите се установи, че дузина мъже от затворническия персонал — всички до един надзиратели от дневната смяна — внезапно се разболели точно през седмицата, когато катедралата бе нападната.

Изведнъж много неща започнаха да ми се изясняват. Сълзотворният газ, гумените куршуми, белезниците, уличният жаргон, примесен с полувоенни думи и изрази. Истината е щяла да избоде очите ни, но бяха нужни подозренията на преподобния Солстис и спомените на затворника от „Райкърс“, чисто име бе Тримейн Джеферсън, за да се изясни всичко.

Всеизвестно е, че затворническите надзиратели, както и редовите полицаи, могат да укротяват тълпите и да ги охраняват със завидно професионално умение, а освен това са способни безпощадно да прилагат насилие, за да постигат целите си.

— Готов ли си, Майк? — попита ме лейтенант Стив Рено, когато излезе пред дузината полицаи от подчинения му Отряд за бързо реагиране.

— Готов съм още от минутата, когато в онази сутрин се изправих пред „Сейнт Патрик“.

Нашите заподозрени бяха вътре в затвора като контингент от дежурната смяна. За да ги арестуваме, трябваше да проникнем в търбуха на звяра. Макар този затвор да бе едно от най-малко желаните места, в които полицаите жадуваха да попаднат, аз очаквах с нетърпение да се озова вътре. Но най-вече изгарях от нетърпение да смажа физиономията на Джак и особено умната му уста. Толкова ми бе причерняло, че едва сдържах гнева си.

Вятърът бръснеше трепкащата повърхност на водата, когато подканих с усмивка колегите:

— Хайде да се срещнем най-сетне с Джак.

Трябваше да прекосим подвижния метален мост с бодлива тел от двете страни, за да се доберем до главната порта на „Синг Синг“. Макар че никой от нас не беше особено доволен, защото всички ние — дузината полицаи и федерални агенти — бяхме задължени да оставим оръжията си на масата до прозореца на арсенала, преди да ни допуснат вътре. Правилникът за вътрешен ред при никакви обстоятелствата не разрешаваше внасянето на оръжия на територията на затвора с оглед на поддържането на максимално ниво на сигурност.

— Мъжете, които са рапортували, че са били болни през въпросната седмица, вече са извикани в общото помещение — съобщи ни главният надзирател Кларк, когато поехме по боядисания в унило сиво коридор, водещ към неговия кабинет.

Докато слизахме надолу по стълбите към стаята за проверки, от радиостанцията на Кларк се чу настойчиво звучащ сигнал. Надзирателят притисна апарата към ухото си и напрегнато се заслуша.

— Какво има? — попитах аз.

— Нещо става в блок А — отвърна ми главният надзирател. — Чувам викове и крясъци. Вероятно нищо особено. Нашите гости все се оплакват от обслужването.

— Сигурен ли сте, че всичките мъже от дневната смяна са там? — заинтересувах се, когато се озовахме пред вратата с телена решетка, зад която бе общото помещение.

Главният надзирател се взря напрегнато през телената решетка, където се забелязваха няколко нервно крачещи служители от затвора.

— Така мисля. Почакайте. Не — рече той. — Сержант Роудс и сержант Уилямс. Двамата отговорни надзиратели за тази смяна. Те не са тук. Къде, по дяволите, са се дянали?

„Отговорните надзиратели на смяната“, мислено повторих аз. На мен поне ми прозвуча също като главатари на престъпници. Сетих се за съобщението, което току-що бе получил пазачът по радиостанцията си.

— Нека отгатна — прекъснах го аз. — Надзирателите от дежурната смяна се намират именно в блок А, нали?

— Това е нашата сграда с максимално ниво на сигурност — кимна Кларк.

— Трябва да влезем там — казах му аз. — Веднага.

Подобно на цялото разследване, сякаш всичко в „Синг Синг“ се издигаше нагоре, стриктно следвайки главния надзирател Кларк и половината дузина от най-доверените му подчинени, изкатерих безброй бетонни стъпала и преминах през няколко наклонени коридори, преди да стигнем до една стоманена врата. А след нея се изправихме пред втора врата с още по-дебели метални пръти.

Ключалката рязко забръмча, при което отекна метално изщракване като ударник на револвер върху празен барабан. После вратата се разтвори широко.

Усещах щраканията на ключалки като удари върху гърдите си, докато прекосявахме огромната камера с многобройни затворнически килии. Радиоприемници кънтяха, затворници крещяха, непрекъснато отекваше ехо от плъзгаща се стомана. Звуците, сякаш долитащи от бездънен метален кладенец, приличаха на някаква префинена форма на изтезание.