Джеймс Паттерсон - Лош късмет

— Радвам се, че мога да помогна. Имате чудесно семейство — додаде Мери Катрин. — Весела Коледа, Майк.

Докато го казваше, тъкмо минавах покрай окичения с гирлянди от цветя хотел „Плаза“. За миг ми се прииска да повярвам, че наистина е възможно. После там някъде в далечината по Пето авеню съзрях ярките светлини на обсадата, пронизващи черното небе.

— По-късно ще ти се обадя — казах и прекъснах връзката.

В тъмната изповедалня Лора Уинстън лежеше сгърчена на пода, потна и трепереща. „Образът на най-изисканата жена от елита в световната мода — помисли си тя — отчаяно се нуждае от компютърна обработка, за да изглежда добре“.

През двадесетте часа, откакто се намираше тук, тя ту се свестяваше, ту отново изпадаше в безсъзнание. Но откакто мъждукащата светлина се бе отдръпнала от цветните стъкла над нея — трябва да беше преди шест или може би седем часа, — тя беше будна, напълно реално изгаряща от треска и непоносима болка.

Наближаваше пладне, когато съзря неясното си отражение в полираната, но поочукана месингова пластина на вратата. Гримът й бе съсипан от сълзите и потта, а меднорусата й коса — оплескана от повърнатото. Отначало Лора си помисли, че наблюдава някаква религиозна картина — образ на пропаднал, умопобъркан демон, приличащ на скелет, победоносно съсечен от един ангел. Докато лежеше, неспособна да се отърси от ужасния образ, си припомни последните редове от поемата на Силвия Плат 35 35 Една от най-силно въздействащите американски поетеси; родена през 1932 г. в Бостън. Самоубива се през 1963 г. — Б.пр. „Огледало“:

Трябваше да я отвлекат, да преживее това страшно, историческо изпитание, за да осъзнае истината:

Тя беше стара жена.

Когато всичко това приключи — ако, разбира се, доживее дотогава, — ще се изчисти. Ще постъпи в клиника за рехабилитация.

„Дай ми още един, последен шанс, Господи!“ — светилото на световната мода се молеше за пръв път, откакто беше малко момиче.

Стори й се, че нещо разкъса ушите й, когато навън, съвсем близо до вратата на изповедалнята, отекна изстрел.

Чу писъците на хората. Под вратата проникна отвратителният мирис на сяра и се смеси с възкиселата миризма на повърнатото от нея.

Дъхът й секна, когато чу приглушена ругатня и шум от влаченето на труп покрай вратата на изповедалнята.

Господ се бе смилил над нея. Бяха застреляли някой друг!

Лора почувства как сърцето й започна диво да се блъска в гърдите.

Но кой бе той? Кой? Защо? Надяваше се да не е Юджиния, която бе толкова любезна с нея.

„Отвличането ни всъщност не е заради парите, нали?“ — заключи Лора, онемяла от ужас. Щяха да ги избият един по един. Може би, за да платят за глупавите си, упадъчни грехове.

Времето й изтичаше. „Аз съм следващата“, помисли си Лора с пресъхнали от страх устни.

За съжаление Юджиния Хъмфри вече бе виждала тела на мъртъвци. Първа бе баба й. Още помнеше силния гняв, който я бе обзел, когато бе видяла промененото лице на обичната си баба. Напоследък, покрай благотворителната си дейност, тя се бе нагледала на ужасяващи зверства по целия свят, които трябваше да привлекат вниманието на обществеността. И бе дала всичко от себе си, за да помогне на страдащите.

Но дори и незабравимите картини с окаяните обитатели на Екваториална Африка не я бяха подготвили за това, на което тя току-що бе станала свидетел, което се бе разиграло пред очите й.

„Уби го просто така — повтаряше си Юджиния. — Приближи до скамейката и просто го простреля в главата“.

Защо? Как може едно човешко същество да причини това на друго?

Сега гледаше как похитителите влачат тялото по мраморния под. Какъв ужасен звук — все едно някой изтриваше кръв от стъкло с гумена чистачка. Двама похитители, по един от всяка страна, дърпаха след себе си увисналите като на парцалена кукла ръце, сякаш убиваха времето с някаква глупава игра.

На единия крак се поклащаше лъсната до блясък черна обувка. Потресаваща подробност. Отворените очи на клатушкащата се глава като че ли се вторачиха в Юджиния, когато трупът бе изтеглен в тънещия в сянка коридор покрай олтара.

Защо мен? Като че ли точно това се опитваха да я обвинят тези безжизнени очи, преди да се скрият от погледа й. Защо мен, а не теб?