Джеймс Паттерсон - Лош късмет

Но всичко изчезна, когато някой в съседната стая включи телевизора.

„Очевидно светът все още си е на мястото“ — помислих си, отворих очите си, изгарящи от сълзите, и закрачих към асансьора.

Докато крачех към колата, се обадих у дома по мобилния си телефон. Случи се Джулия да вдигне слушалката отсреща.

— Как е мама? — попита дъщеря ми.

При разпитите в отдел „Убийства“ понякога ми се налагаше да лъжа, при това крайно убедително, само и само за да изтръгна нечие признание. В този момент се зарадвах, че притежавах такава солидна професионална практика.

— Изглежда чудесно, Джули — уверих я. — Каза ми да ти предам колко много ви обича вас, всичките. Особено теб. Гордее се с начина, по който се грижиш за сестрите си. Както и аз, между впрочем.

— А ти как си, тате? — зададе следващия си въпрос Джулия. Дали пак чух досадния пукот от статичното електричество, или долових зряла загриженост в гласа на моето бебче? Спомних си, че догодина ще постъпи в гимназията. Кога малкото ми момиче порасна толкова много, а аз дори не бях забелязал?

— Нали ме познаваш, Джулия — заговорих на мобилния си телефон. — Щом не съм изплашен, може да се каже, че съм много добре.

Джулия се засмя. За нея винаги имаше запазено място на първия ред за моята класическа комедия Разкисванията на татко .

— Помниш ли онзи път, когато всички се биеха и караха по целия път към Поконос, а ти ми каза: „Затвори очи и погледни през прозореца“? — попита дъщеря ми.

— Бих искал да мога да го забравя — засмях се. — Как са нещата в казармените бараки?

— Зад мен вече се подреди опашка от желаещи да поговорят с теб — осведоми ме тя.

Докато шофирах по студените улици на града, успях да поговоря за кратко с всяко от моите хлапета, да им припомня колко много ги обичаме двамата с майка им. Извиних им се, задето не сме присъствали на коледното представление в училището. И предишни години се е случвало да пропусна това събитие, когато съм бил зает с някой по-тежък случай, но никога досега не сме отсъствали и двамата с Мейв.

А както винаги, хлапетата имаха проблеми. Криси подсмърчаше, когато пое телефона от Джулия. „Ох-ох! Сега пък какво?“, зачудих се аз.

— Какво има, скъпа? — започнах аз.

— Тате — проплака Криси, — Хилари Мартин ми каза, че Дядо Коледа нямало да дойде в нашия апартамент, защото нямаме камина. Искам Дядо Коледа да дойде при нас.

Усмихнах се с облекчение. За щастие Мейв и аз вече поне два пъти бяхме чували подобно оплакване и бяхме измислили решението на това затруднение.

— О, Криси — заговорих по телефона с престорено паникьосан тон. — Благодаря ти, че ми напомни. Когато Дядо Коледа пристигне в Ню Йорк, понеже много хора нямат камини в апартаментите си, той оставя шейната си на покрива на сградата и се спуска по пожарната стълба. А сега, Криси, ще ми направиш ли една голяма услуга? Става ли? Кажи на Мери Катрин да остави отключен прозореца в кухнята. Няма да забравиш, нали?

— Ще й кажа — обеща ми задъхано Криси.

— Почакай за секунда. Почакай, Криси — казах аз и включих полицейската радиостанция. — О, да, ето! Току-що получих официалното съобщение от нашия полицейски хеликоптер. Дядо Коледа се приближава в момента към Ню Йорк. Бързо! Тичай в леглото, защото нали знаеш какво се случва, когато Дядо Коледа се появи, а още има будни деца?

— Ще ни отмине — рече Криси. — Дочуване, тате.

— Господин Бенет — долетя след секунди от мобилния ми телефон гласът на Мери Катрин.

— Здравей, Мери — поздравих я аз. — Къде е Шеймъс? Той би трябвало сега да те отменя за дежурството.

— И наистина ми помага. В момента държи фронта във всекидневната — чете на по-големите „Това се случи в нощта преди Коледа“.

Винаги аз четях тази приказка — винаги, но сега изпитах повече благодарност, отколкото тъга. Въпреки недостатъците си, дядо ми Шеймъс беше чудесен разказвач на приказки и щеше да направи всичко, което бе по силите му, хлапетата да имат най-добрата възможна Коледа при тези ужасни обстоятелства. „Поне децата ми са в безопасност“, казах си. Те бяха заобиколени от ангели и светци. Искаше ми се да можех да кажа същото и за мен, ала професията, която си бях избрал, много по-често включваше участието на грешници. При това на най-лошите.

— Моля те, Мери. Гледай да си починеш малко — посъветвах я аз. — И ти благодаря много за това, че ме заместваш. Когато тази лудница с катедралата приключи, ще седнем и ще съставим по-разумно разписание.