Джеймс Паттерсон - Лош късмет

— А кой, мислиш, ме вдъхновява? — прекъснах я с овлажнели от напиращите сълзи очи.

— Не, само не върху тези хубави нови чаршафи. Почакай. Имам подарък за теб.

Преди Бъдни вечер ние винаги си разменяхме подаръци, обикновено към три следобед, след което сглобявахме някоя влакова композиция или друга сложна играчка.

— Нека аз първо — избързах аз и измъкнах лъскаво опакована кутия от торбата си, която бях извадил от багажника на колата си. — Позволи ми аз да я разопаковам.

Скъсах опаковката и показах на Мейв преносимия дивиди плейър в комплект с цяла купчина дивиди дискове, които бях подбрал специално за нея. Всичките бяха с добрите стари черно-бели филми, любимите на Мейв.

— И така повече няма да зяпаш само тази проклета кутия — сърдито махнах с ръка към телевизора. — Виж. Това е „Двойна застраховка“ 34 34 Филм на Били Уайлдър от 1944 г. Фатална блондинка убеждава застрахователния си агент да убие мъжа й, но след като той и подписва застрахователна полица за двойна сума. — Б.пр. . Ще вмъкна контрабандно кесия от онези страхотни сандвичи с печено пиле от някое от заведенията на „Атомик Уингс“. Ще бъде като някога.

— Страхотно — усмихна се Мейв. — А сега е ред на моя подарък.

Измъкна изпод възглавницата си черна кадифена кутийка за бижута и ми я подаде. Отворих я. Вътре имаше обица. Семпла златна халка. Носех такава през осемдесетте, когато се вихреха „Гънс енд роузис“ и когато се запознахме с Мейв.

Започнах да се смея. После и двамата се заляхме от смях и това бе чудесно.

— Хайде, сложи си я. Сложи си я на ухото — подкани ме Мейв, която се смееше през сълзи.

Успях да наглася обицата в някогашния отвор на лявото си ухо. И като по чудо, макар и след цели две десетилетия, тя се намести съвсем точно.

— Е, как изглеждам сега? Готин пич съм, нали? — имитирах жаргона от края на осемдесетте.

— Като добре облечен пират — рече жена ми и избърса една щастлива сълза от окото си. Зарових лице в шията й.

Отдръпнах се, защото усетих как Мейв застина. Потреперих, като видях стъкления поглед в очите й. Дишането й стана накъсано, сякаш не й достигаше въздух. Хвърлих се към бутона за повикване на дежурната сестра и го натиснах пет или шест пъти.

— Разлях водата, дето я донесох от извора, мамо — чух да говори жена ми с ирландския си акцент, от който толкова усърдно се опитваше да се избави. — Изгубих агнетата, всички до едно.

Какво ставаше? О, Господи, не, Мейв! Не и днес, не и сега — никога!

Старшата сестра Сади Хитчинс се втурна в стаята. Светна с фенерчето си в очите на Мейв, сетне бръкна в джоба на престилката си за кутийката с успокоително лекарство.

— Тази сутрин лекарят й увеличи дозата — обясни ми Сали. Докато старшата сестра опипваше челото й, Мейв затвори очи. — Ще я следим по-внимателно, докато се приспособи. Майк, мога ли за малко да поговоря с теб?

Целунах жена си по челото и последвах Сали в коридора. Старшата сестра ме погледна право в очите. Лош знак. Веднага си помислих за неочакваните промени в болничната стая на жена ми. Хубавите нови чаршафи. Свежите цветя. Май вече се бяха заели с подготовката по изпращането й.

Не. Не можех да го приема.

— Краят наближава, Майк — заговори тя. — Съжалявам. Толкова съжалявам.

— Колко й остава? — промълвих аз, забил поглед в килима в коридора, но после събрах сили да вдигна очи към Сали.

— Седмица — едва чуто отрони сестрата. — Дори може би по-малко.

— Седмица? — повторих. Усещах, че звуча като разглезено дете. Но вината не бе на сестрата. Тази лейди бе ангел на милосърдието.

— Колкото и да ти се струва невъзможно, трябва да се подготвиш — добави Сали. — Не прочете ли книгата, която ти дадох?

Беше ми дала нашумялата книга на Елизабет Кюблер-Рос „За смъртта и умирането“. В нея се описваха етапите на смъртта: отричането, гневът, опитите за бунт, депресията, примиряването.

— Мисля, че съм заседнал в етапа на гнева — признах й.

— Ще трябва да се измъкнеш от него, Майк — скастри ме старшата сестра. — Нека ти кажа нещо. В това място съм виждала няколко случая, които, срам ме е да го кажа, не ме разтърсиха много. Твоята жена не е от тях. Сега Мейв има най-много нужда от силата ти. Време е да се примириш. О, и още нещо, Майк: страхотна обица.

Затворих очи и усетих как лицето ми пламна от гняв и смущение, докато чувах отдалечаващите се стъпки на старшата сестра. Болката, която ме пронизваше, като че ли нямаше предели. Струваше ми се невероятно силна, сякаш всеки миг ще избухне в гърдите ми като бомбен взрив, който ще унищожи света, ще покоси всичко живо.