Джеймс Паттерсон - Лош късмет

Стоях на ъгъла на Петдесета улица и гледах как снегът започна да се сипе, но не като онзи мек и ситен сняг със снежинки като перушинки, който валя досега. Загърнах яката си, за да се предпазя от ледените капки, които се блъскаха по лицето ми като пясък, захвърлен в тунел сред свирепо виещ вятър.

Докато бях в командния център, чух за един нов проблем, с който трябваше да се справим. Покрай барикадите се струпваха все по-многобройни тълпи от туристи, които не искаха да се разпръснат. Понеже не можеха да се любуват на коледната елха пред Рокфелеровия център, тъй като и тя попадаше в отцепената зона, те се задоволяваха само с това да се мотаят наоколо и да зяпат разиграващия се тук спектакъл.

Загледах се в някакви момичета мажоретки, дошли от Уичита в Канзас. Групата стигна до северозападния ъгъл на Петдесет и първа улица и с много смях вдигна ръчно изписани плакати с надписи ОСВОБОДЕТЕ МЕРСЕДЕС ФРИЪР. Някои от тях носеха тениски върху пуловерите си с надписи ОБСАДАТА НА „СВ. ПАТ“.

Поклатих глава. Убеждаваш се, че си изпаднал в беда, когато някой започне да продава тениски с твоя лик. Когато се върна в управлението, сигурно ще заваря всичките си колеги от отдел „Убийства“ към Манхатън — север, навлекли подобни тениски. Ако въобще се върна там.

Приближих се до лейтенант Рено и Оукли, командира на Отряда за спасяване на заложниците, които разговаряха пред черния автобус на тактическия екип от ФБР. Оукли държеше в ръка сгънато хелиографско копие.

— Майк — каза ми той, — ние отново обсъждаме идеята за проникване през северната кула. Предполагаме, че има някакъв начин да се влезе от там в катедралата.

Погледнах началника на командосите. Лицето му бе изпито и уморено, но дори и в този студен и мрачен ден нямаше съмнение в решителността, изписана в очите му. Оукли бе изгубил един от хората си, но нямаше вид на примирен и явно не щеше да се успокои, докато не спечели битката.

— Това може би е следващата най-добра тактическа възможност — кимнах. — По след онова, което се случи в тунела, се опасявам от нова засада. А и може да се окаже доста по-трудно, особено ако трябва да се спускаме от деветдесет метра.

— Говорихме с Уил Матюс и със специалния агент, който командва хората от ФБР — намеси се Рено. — Следващото решение ще предвижда тактическите ни сили да щурмуват сградата от всички страни.

Стоях там, опитвайки се да не мисля за евентуалните усложнения, свързани с това, което току-що ми съобщи Рено, когато чух от север да се разнасят силни викове. Разтърках очите си, докато се стараех да проумея какво виждам. Ето че отново се започна.

Зад барикадите и наскоро докараните камиони група млади чернокожи се бяха покатерили на покрива на жълт училищен автобус. Едно ниско момче потупа по микрофона, изправен пред лицето му.

— Едно, две, три — отекна гласът му, многократно усилен от уредбата. Последва пауза, а накрая той запя:

— Вярвам, че мога да летя — пееше той. — Вярвам, че мога да докосна небето.

Сякаш нож ме прободе в гърдите, когато останалите от групата започнаха дружно да му припяват: „Мисля за това денем и нощем. Ще разперя крилете си и ще полетя“.

Прочетох плаката, закрепен от едната страна на автобуса: МОМЧЕШКИ ХОР ОТ ХАРЛЕМ. Повечето от тях вероятно принадлежаха към паството на някой от проповедниците, взети за заложници в катедралата.

Липсваха само виенско колело и сергии за захарен памук, за да започнем да продаваме билети за това страховито шоу, вихрещо се насред Пето авеню.

Макар че трябваше да призная: тънките гласчета на момчетата донякъде успяха да разведрят мрачното ни настроение.

Рено май също мислеше нещо подобно, защото се ухили и поклати глава.

— Само в Ню Йорк може да се види подобно нещо — заяви той.

Главното фоайе на „Сакс на Пето авеню“ бе приютило цяла армия пазители на реда, та сега приличаше на оживен мравуняк.

Влязох през въртящите се врати под синеещия се от неона вихър от снежинки, за да хапна нещо набързо. Наскоро отправеното от ресторанта „Четири сезона“ предложение да доставя храна за заложниците бе отхвърлено от Джак, така че вместо това сега кухнята му работеше само за нас. Коледната музика се лееше от високоговорителите, окачени на гирлянди по тавана на огромното помещение, докато пълнех чинията си с пуешко месо и шунка, или прошуто, както й казват италианците, макар тяхната сушена шунка да бе по-специална. Вече ме тревожеше не толкова сюрреалистичната ситуация с обсадата на катедралата, а фактът, че започвах да свиквам с нея.