Скотт Мариани - Пророчеството

— Това е Манди Лейтам — каза Ронда. — Родителите й притежават половината Шропшър. Типични новобогаташи. По-зле са дори и от моите. Прекарва цяла зима във Вербие, кара ламборгини. Не спря да пита кой е този страхотен синеок мъжага с Чарли…

— Бен ще става свещеник — обади се Чарли.

— Защо не я поканиш на танц? — тросна се Ронда на Бен.

— Ронда… — започна Чарли.

— Аз не танцувам — каза Бен. После се усмихна на Чарли. — Хубаво парти. Е, ще се видим все някога. — Обърна се и се отдалечи.

— Ще ми се обадиш, нали? — подвикна Чарли след него.

Бен не му отговори. Той крачеше през ливадата, като пътьом остави празната си чаша на масата под тентата. Погледна часовника си. Манди Лейтам се приближи към него с ефирната си синя копринена рокля, която се отразяваше в блесналите й очи.

— Здрасти! — каза предпазливо тя. — Аз съм Манди. Вярно ли е, че си бил командир на Чарли в специалните части?

— Не вярвай на всичко, което чуеш — отвърна Бен. — Е, Манди, приятно ми беше. А сега трябва да тръгвам.

Той се извърна и продължи през ливадата, като я остави да гледа със зяпнала уста след него.

Съмъртаун, Оксфорд

Същият ден следобед

Професор Том Бредбъри затвори входната врата зад себе си, остави старото си поочукано куфарче на пода и положи връзката ключове върху дъбовата поставка в антрето, до вазата с цветя.

Къщата беше притихнала. Той не бе очаквал да я завари така. Зоуи трябваше да се е върнала, а присъствието й да се усеща по думкащия хардрок, който неизменно се разнасяше от уредбата в хола.

Бредбъри влезе в просторната кухня. Вратите към верандата бяха отворени, от градината долитаха упойващи аромати. Той си спомни за наполовина пълната бутилка „Пино Гриджо“ от предишната вечер и отвори хладилника. Вътре имаше прясно приготвен шоколадов мус — любимия десерт на Зоуи, с който майка й винаги я изненадваше, когато си идваше у дома.

Професорът поцъка озадачено с език, после си наля чаша от леденото вино. Отпивайки, той излезе в градината и видя съпругата си Джейн, коленичила сред лехите, с кошничка пъстри филизи за разсаждане.

— Подранил си — усмихна се тя.

— Къде е Зоуи? — попита професорът.

— Още я няма.

— Забелязах, че къщата е тиха. Очаквах вече да се е прибрала.

Джейн Бредбъри заби лопатката в земята, изправи се с пъшкане и изтупа пръстта от дланите си.

— Хубаво си се сетил — каза тя, поглеждайки към чашата в ръката му. Той й я подаде и Джейн отпи малка глътка от виното. — Не се притеснявай за нея. Познаваш я. Може да се е отбила при приятели в Лондон.

— Защо да не се прибере направо вкъщи? Тя винаги е някъде с приятели! Не можем да й видим очите.

— Зоуи вече не е дете, Том. На двайсет и шест години е.

— А тогава защо се държи детински?

— Ще се обади, не се притеснявай. Може още утре да си дойде.

— Много я глезиш! — каза раздразнено той. — Приготвила си й дори любимия мус!

Съпругата му се усмихна.

— Ти я глезиш не по-малко от мен.

Бредбъри се обърна и закрачи към къщата.

— Можеше да се обади поне да знаем къде е — подвикна той през рамо.

Остров Паксос, Гърция

Ден трети

Зоуи Бредбъри се събуди с тих вик. Първото, което усети, беше ярката слънчева светлина върху лицето си, която я накара да примигне. Опита се да фокусира погледа си, но зрението й беше замъглено. Къде ли се намираше?

След минута мъглата пред очите й се разсея и картината се избистри. Намираше се в някаква спалня. Дали беше нейната? Не можеше да си спомни как изглеждаше нейната спалня и това беше най-странното.

Лежеше върху гол дюшек, покрита с измачкан чаршаф. Надигна се до седнало положение и изведнъж остра болка прониза тялото й. Тя потрепери и опипа гръдния си кош. Сигурно имаше спукано ребро. Главата я цепеше, устата й беше суха. Погледна дланите си — бяха издрани и натъртени, сякаш при падане се бе подпряла на тях.

В съзнанието й изплуваха образи. Ярки светлини, звуци. Места и хора. Мъгляви и объркващи, като сенки. Някакво смътно усещане, че полита към земята. Ударът в главата. Попипа темето си и намери цицината. С усилие на волята се опита да проясни паметта си. Нищо. Тя примигна няколко пъти и разтърси глава. Пак нищо.

Започна да я обзема паника. Не помнеше нищо. Не знаеше нито какво прави в тази стая, нито дори — това последното я изпълни с ужас — коя е всъщност. Нещо й се бе случило. Беше паднала лошо. Нещо в главата й се бе повредило. Тя се молеше бързо да отмине.