Скотт Мариани - Изгубената реликва

Блекмор седеше в края на градинска пейка и четеше „Таймс“, когато Ферис приближи. Не се поздравиха. Ферис седна в другия край на пейката и също извади вестник. Зачака Блекмор да заговори.

— Изглежда, нашето момче си създава проблеми — обади се Блекмор тихо, без да вдига очи от страницата. — Вчера следобед в кабинета му Лезли Полък го е засякла да води разговор с човек, с когото не би трябвало. Затворил е веднага, намерил е претекст и си е тръгнал. Оттогава никой не го е виждал.

Ферис продължаваше да слуша безизразно.

— Проблемът е следният — продължи Блекмор. — Контролираме телефона на Листър, както и на всеки друг в отдела, и знаем с кого се е свързал.

Ферис бавно се обърна към него и го изгледа студено.

— С Дарси Кейн от Агенцията за борба с тежката организирана престъпност. — Блекмор млъкна за момент. — Има и още нещо. По-лошо. Копието на Листър от оперативното досие липсва. Мисля, че той го е взел.

Мейсън Ферис мълча дълго.

— Знаем ли къде е? — попита накрая той.

Блекмор кимна.

— Глупакът, изглежда, не е научил много в школата. Мисли си, че ще може да ни се изплъзне, като отседне в провинциален хотел. В Съри е. Да издам ли заповед?

Ферис помисли още малко, после поклати глава.

— Още не. Остави момчето да се крие. Да видим къде ще ни отведе. Ако е там, където мисля… — Той стисна устни. — Тогава знаеш какво да направиш. И го направи бързо.

Саламанка 8:19 ч.

След нощ на безплодно претърсване на града, без да открие беглеца, който, изглежда, беше решен да й се измъква и да я унижава на всяка крачка, Дарси най-накрая се върна в централата на полицията в Саламанка на площад „Санкти Спиритус“, където изпи четири кафета и два аспирина и легна да поспи на едно канапе в кабинета, който им бяха предоставили.

Сънува, че преследва Бен Хоуп. Точно когато щеше да го хване, телефонът иззвъня и я събуди.

— Кой е? — попита тя сънливо, седна на канапето и махна кичур коса от лицето си.

— Борг — чу шепот от другата страна.

Дарси преглътна и се разсъни.

— Пак ти.

— Къде си?

Дарси се поколеба за миг. Може би трябваше да затвори, но се отказа.

— В Испания — отговори.

— След час заминавам за Париж — каза той. — Можеш ли да си там днес следобед?

— Добре.

— Кафе „Дьо ла Пе“. Три часа. Ела сама.

Кафе „Дьо ла Пе“, Париж

Дарси седеше сама на терасата на известното кафене, наблюдаваше трафика по булевард „Де Капюсин“ и хората наоколо, които ядяха френски хлебчета, пиеха кафе и светла бира. Чудеше се дали Борг изобщо ще се появи. Вече закъсняваше с четири минути.

Дотогава тя нямаше какво да прави, освен да се любува на парижката атмосфера и да пие портокаловия си сок. Беше й останало време да си намери хотел, да вземе душ и да се преоблече в бяла блуза, джинси и джинсово яке, така че сега се чувстваше освежена и нащрек.

Точно в три часа и пет минути край бордюра на няколко метра от нея рязко спря сиво рено лагуна и през прозореца нервно се показа млад мъж с меки кафяви очи и черна коса. Огледа масите на кафенето, после погледът му се спря върху нея.

— Качвай се — каза й с треперещ глас.

Дарси стана и се качи на предната седалка до него.

— Ти си Борг — каза тя. — Къде ти е тенис ракетата?

— Много смешно — отвърна мъжът и зачака пролука в трафика, за да потегли.

Тъкмо щеше да го направи, когато задната врата се отвори и в колата се качи Паоло Буитони.

— Сътрудникът ми, мистър Макенроу — каза Дарси.

— Боже! Казах да дойдеш сама!

— Мама ме е учила да не се качвам в коли сама с непознати мъже — отвърна Дарси. — Особено такива, които не искат да кажат кои са. — Извади беретата от кобура под якето си и насочи цевта в лицето му. — А сега карай и започвай да говориш.

Сляха се с трафика по булеварда.

— Слушам — подкани го Дарси.

— Добре. Поред. Името ми е Джейми Листър. — Джейми погледна към оръжието. — Предпочитам да не насочваш това нещо към мен. Притеснява ме.

Дарси свали беретата.

— Само не забравяй, че е тук. Така. Кой точно си ти, Джейми Листър?

— Работя за МИ6. Или работех. Поне довчера.

Дарси го изгледа.

— Не ми ли вярваш? — Листър бръкна в джоба на якето си, извади ламинирана карта и й я подаде.

Дарси я огледа, даде я на Буитони да я види, после я хвърли върху таблото.

— Откъде я взе? От кутия с коледни сладки?

Листър се ядоса.

— Много е важно да ми повярваш. Работя в МИ6. Иначе откъде мога да знам за операция „Йерихон“?