Скотт Мариани - Изгубената реликва

— Не бих нарекъл това успешна операция — каза Бен.

Ларио разпери ръце, сякаш се канеше да каже още нещо, после ги отпусна.

— Не е.

— Какво стана с момичето? — попита Бен. — На около петнайсет, русокосо. Беше в библиотеката.

— Клаудия Ардженто. Изпаднала е в шок. Сега я лекуват. Родителите й също са оцелели.

— Радвам се — промърмори Бен.

И наистина се радваше.

— Сега… знам, че денят е бил дълъг и труден, но трябва да ми кажете всичко, което знаете.

Бен обясни как се е озовал далеч от групата, когато започнало нападението.

— Така че не видях всички нападатели. Очевидно обаче си имаме работа с професионална банда. Имаше италианци и руснаци. Колко арестувахте?

— Двама — отвърна Ларио. — Много искам да разбера следното… намерихме двама души да висят от един балкон, завързани за глезените с маркуч.

— Успях да се справя с тях — каза Бен. — Извадих късмет, това е.

Ларио кимна. Чукна с пръст папката на бюрото си и я отвори. Бен се досети какво съдържа полученият факс.

— Запознах се с военното ви досие, синьор Хоуп — каза Ларио. — Тоест с онази част, която ми позволи да видя британското вътрешно министерство. Разбирам, че сте човек… как да се изразя… със специфични умения.

— Бях — кимна Бен. — Сега съм пенсиониран.

— Разбира се. Кажете ми следното. Пръстите на лявата ръка на един от арестуваните липсваха. Хората ми ги намериха в сградата. Интересно ми е да чуя вашето обяснение как това би могло да се случи.

Бен сви рамене.

— Наистина нямам представа. Може да си ги е прищипал на някоя врата.

Ларио се усмихна и записа нещо в бележника си.

— Намерихте ли двамата в пещта? — попита Бен.

Ларио го погледна с недоумение.

Така си и мислех.

— На втория етаж има секция по керамика — каза Бен. — В една от пещите ще намерите двама от руснаците. Живи, разбира се, ако не са се задушили досега.

Ларио го изгледа, после грабна телефона и изстреля водопад от инструкции.

— Отбележете още нещо — добави Бен, когато Ларио свърши. — Един от нападателите, които вашите хора допуснаха да избяга, има характерна особеност. Хетерохромия.

Ларио го изгледа с недоумение и Бен обясни:

— Очите му са с различен цвят. Едното е кафяво, а другото с цвят на лешник. Забелязва се само ако се вгледаш отблизо. Още повече го отличава физиката му. Не е кой знае колко висок… едва ли е повече от един осемдесет и пет, но е як като танк. Вероятно се занимава с бодибилдинг и взема стероиди.

Ларио продължи да записва.

— И този тип… руснак или италианец беше?

— Не го чух да говори.

— Информацията взе пак е полезна — отбеляза Ларио. — Благодаря. — Замисли се, присви устни озадачено. — Питам се дали бихте могли да ме осветлите за двамата мъртви престъпници, които заварихме… Единият беше на аварийното стълбище, застрелян с деветмилиметров пистолет. Другият беше в библиотеката, където открихме Клаудия Ардженто.

— Анатолий Шиков — каза Бен.

— Знаете името…

— Дочух какво си говорят.

— Разбирам. Пропуск от тяхна страна. Така, Шиков. Смъртта му е настъпила по необикновен начин, меко казано. Предполагам, нямате представа защо в черепа му се е забила брадва.

Брадва ли? Бен сдържа усмивката си и лицето му остана безизразно. Като че ли можеше да се хване на такъв стар номер…

— Боя се, че нямам никаква представа как е станало това.

— Разбирам.

— Освен това бандитите се караха помежду си — добави Бен. — Не ме питайте защо, но ми се стори, че са на нож. Така успях да заключа онези двамата. Стреляха си един друг в краката. Може би това обяснява и брадвата. И отрязаните пръсти. Кой знае?

Ларио го погледна.

— В краката ли казахте?

— Да. Вашите хора ще потвърдят, когато ги намерят.

Ларио се вгледа в Бен продължително, сякаш искаше да открие и най-малкия знак за лъжа. Устните му отново се извиха в едва доловима усмивка.

— Предполагам, никога няма да разберем какво точно се е случило.

— Беше много объркано — каза Бен. — Събитията се развиха много бързо.

— Предполагам, вече сте отвикнали да сте… как да се изразя… в центъра на събитията?

— Както се вижда от досието ми, напуснах армията преди няколко години. Най-страшното нещо, което ми се налага да правя напоследък, е попълването на данъчната ми декларация.

— В такъв случай няма да ви отегчавам повече, синьор Хоуп. — Ларио стана и издаде брадичката си напред. — От името на правителството и народа на Италия — каза той тържествено — искам да ви благодаря за онова, което направихте.