Скотт Мариани - Изгубената реликва

— Кога отидохте за „Черната медуза“? — попита Бен.

Възрастната жена го изгледа особено и каза:

— Досетихте се, мистър Хоуп.

— Всичко тук е дошло отнякъде — отбеляза той.

— Дълги години кроях планове зад гърба й. Научих много за Русия, за историята и политиката й, дори малко учих и езика. Знаех, че в тази страна не може да се проникне. Йосиф Сталин я беше оковал в пръстен от стомана и беше твърде рисковано жена като мен да се опита да се измъкне от там със съкровище като „Медузата“. Непременно щяха да ме хванат и щях да умра в трудов лагер в Сибир. Затова чаках.

После, през петдесет и трета година, дойде вестта за смъртта на Сталин. Същата година започнах работа в една фабрика, където се запознах с Едуардо. Беше три години по-голям от мен, представител на синдикатите и член на Италианската комунистическа партия, която по онова време беше много силна и имаше връзки със Съветска Русия. Започнах да посещавам политически събрания с него и покрай тези връзки получихме шанс двамата да пътуваме до Русия със специална виза. Моето време най-накрая дойде. Отидохме до мястото, отбелязано на картата. Гробището на полуразрушена църква край Петербург, в гроба на мъж на име Андрей Безухов, точно както беше казал Лео. Беше там. Чакаше ме. Истинска красота.

Мими млъкна за момент.

— Но не задържахте яйцето дълго? — подкани я Бен.

— Трябваше да сме внимателни. Намерихме търговец, който го оцени и срещу доста висока комисиона пое ангажимент да бъде дискретен. Това отне много месеци. Човекът, който в края на краищата го купи, беше арабин, шейх, с много милиарди долари от петрол. Срещнахме се в апартамент на хотел „Риц“ в Париж на двайсет и седми юли петдесет и пета година сред армия от неговите бодигардове, адвокати и експерти, които беше довел, за да потвърдят автентичността на яйцето. Още помня изражението на шейха, когато за пръв път видя „Черната медуза“. Парите бяха в два куфара. Девет милиона щатски долара в единия, осем милиона в другия. След десет минути бяха наши.

— Обзалагам се, че Италианската комунистическа партия не е видяла и цент от тези пари — подхвърли Дарси.

Мими не й обърна внимание.

— С Едуардо така и не се върнахме в Италия. Вещите, които оставихме там, не си струваха завръщането ни. Вместо това се преместихме тук, в Княжество Монако, където знаехме, че парите ни ще бъдат защитени от посегателства от страна на данъчните власти.

— И двамата заживяхте доволно и щастливо — каза Дарси.

Мими въздъхна.

— Първо беше като сън. Цял живот сме били бедни и изведнъж такова богатство. Животът ни стана едно голямо парти. Нямахме истински приятели, но ни беше все едно, защото можехме да си купим колкото искаме фалшиви приятели и се чувствахме добре. Едуардо започна да колекционира скъпи коли — ферарита, бугатита. Купи си и яхта. — Старицата се тупна по гърдите. — Минаха две години и тази дребна италианка на четирийсет и пет вече не го задоволяваше. Започна да търси връзки с други жени. После, когато осъзна, че красивите французойки са с него само заради парите му и че му се смеят зад гърба и го наричат стар женкар, започна да пие. Една вечер беше много пиян и се скарахме жестоко. Едуардо излезе бесен от вилата ни, качи се на една от бързите си коли и… повече не го видях жив. На следващата сутрин полицаите намериха разбитата кола в подножието на скалите.

За миг на терасата настъпи тишина. Дарси седеше със скръстени ръце. Лицето й не изразяваше и капка съчувствие. Мими беше свела очи и стискаше броеницата с кокалести пръсти, покрити със старчески петна, и леко се поклащаше на стола си. Бен я погледна. Видя единствено една отчаяна старица, обладана от срам. Съвестта й се бе пробудила късно в живота й, но пък я измъчваше сериозно. Разяждаше я, но тя нямаше как да върне миналото и да поправи извършеното зло.

И част от Бен идеално разбираше това чувство.

— Предадох единствената истинска приятелка, която имах — изхлипа Мими. — Когато имах богатство, а тя нямаше нищо, какво направих, за да й помогна? Нищо. И после, благодарение на измамата ми, през хиляда деветстотин осемдесет и шеста година онези мъже влязоха в дома й. И я убиха, за да намерят яйцето. Аз съм виновна, че умря сама в страх. Ако двете бяхме отишли в Русия, за да намерим „Черната медуза“, ако я бяхме продали открито, на търг, както би трябвало… — Мими тъжно поклати глава.

— Мисля, че хората, нахлули в дома на Габриела, са същите, които ограбиха галерията — каза Бен. — Мисля, че онази вечер са открили нещо в дома й. Някаква следа, която ги е отвела до картината на Гоя, която в крайна сметка се появи на изложбата. Мисля, че е бил дневникът й. Вероятно Габриела е написала в него, че картата е в рамката.