Скотт Мариани - Изгубената реликва

— Но Лео не я послушал — подхвърли Бен.

— Чувството му за чест беше твърде силно — отвърна Мими. — По никакъв начин обаче не е искал тя да пострада. Казал й, че ще й даде нещо, което ще я осигури до гроб. Че ще може да напусне съпруга си и да бъде независима от него. Че ще може до края на живота си да следва мечтите си, без той да я тормози. Тогава й разкрил тайната за „Черната медуза“. Дал й картата с местоположението на скривалището. Бил убеден, че бедите, сполетели страната му, скоро ще отминат и тя ще може да отиде до там и да вземе съкровището без риск за себе си. След онова романтично рандеву с княза… нали това беше думата…

Бен кимна.

— Продължавайте.

— След това тя се прибра бързо у дома, скрила безценната карта в дрехите си. Пуснах я да влезе, преди графът да я хване. Изтичахме заедно в тайната стаичка и започнахме отчаяно да търсим къде да скрием картата. Тогава ми хрумна да я мушнем зад копието на Гоя — никой никога нямаше да я открие там. Така и направихме. Отворихме рамката и мушнахме картата зад картината.

— Какво стана с Боровски? — попита Дарси.

— На сутринта той и графът отидоха на уговореното място край Рим. Всеки изстрелял по един изстрел от четирийсет крачки. Лео не улучил. Граф Де Крешенцо улучил Лео в рамото. — Мими сви рамене. — Защитиха честта си.

— Значи Лео оцеля?

— Във времето, когато нямаше антибиотици, раната се оказа фатална. Той живя още три дни. Габриела беше край леглото му до края. — Гласът на възрастната жена прегракна от дългото говорене. Тя отпи голяма глътка от питието си. — Когато Габриела се върнала от болницата с разбито сърце и обляна в сълзи, с кинжал, скрит в полите си и решена да отмъсти за своя любим, тя открила, че графът е оставил куфар с вещите й пред вратата. На ужасния Уго беше наредено да не я пуска в къщата.

Тогава я намерих — добави Мими тъжно. — Седеше сама в градината, неутешима. Прегърна ме. И двете плакахме, когато ми каза, че трябва да си тръгне и вече никога няма да се видим. Пожелах да отида с нея. Тя ми каза: „Полудя ли момиче?! Тук имаш работа. Аз не мога да ти предложа много. Единствените пари, които ще имам, са монетите, които ще получа, като заложа гривната и тези обеци“. Аз обаче настоях, че искам да съм с нея. „И картата — казах й. — С картата пак ще си богата.“ Габриела не се интересуваше от това. „Загубих моя Лео!“ — само това повтаряше. „Лео искаше да я използваш — настоях аз. — Нека отида до стаичката да я донеса…“

Гласът на Мими секна. Обърна бавно глава и се загледа в тъмнеещото море. Когато отново погледна към Бен, той видя, че уморените й старчески очи са пълни със сълзи, които се стичат надолу по лицето й.

— Предадох я… — прошепна тя.

Бен се намръщи, но не каза нищо.

— Върнах се в тайната стаичка — продължи Мими. — Картините на Габриела бяха подпрени до стената. Намерих Гоя. Отворих задната част на рамката — знаех как. И направих нещо, за което съжалявам от двайсет години, откакто Исус Христос влезе в живота ми и се покаях за греховете си.

— Запазихте картата за себе си? — попита Бен.

Мими избърса очи.

— Бях само дете. Предполагам, че можех просто да я взема, да я скрия и да си тръгна. Обаче изпаднах в ужас, че Габриела може да научи какво съм направила. На масата имаше листове и моливи. Прекопирах картата и върнах оригинала на мястото му. После се върнах в градината и казах разплакана на Габриела, че Уго ме е видял и ми е попречил да вляза в тайната стаичка. Беше лъжа, но в следващия момент чух да лаят кучетата. Сега Уго наистина ни беше видял. Трябваше да бягаме. Отидохме в града.

Габриела заложи малкото си останали скъпоценности и с парите успя да наеме евтина квартира в много беден квартал на Рим. Работехме каквото намерим. Чистехме. Кърпехме дрехи. Габриела рисуваше нощем и често се докарваше до изтощение с надеждата един ден да успее като художничка. И през ум не й минаваше, че може да стане известна — или че преди да го постигне, ще минат толкова много години. Светът на изкуството тогава беше безмилостен и тесногръд, какъвто е и днес, а в Италия той беше почти недостъпен за жена.

Мими се загледа за момент в пространството, сякаш за да съживи спомените си.

— Не постигна истински успех чак до средата на седемдесетте години, когато беше прехвърлила шейсет. По това време отдавна се бяхме разделили. Живяхме заедно като приятелки близо трийсет години — добави тъжно тя и поклати глава. — И през цялото това време изобщо не й казах, че съм направила копие на картата.