Адам Блейк - Децата на Юда

Никога не беше имала желание да стане археолог, но познаваше археолози. И това тук й приличаше на археология. Изравяне на следи от изчезнал начин на живот.

Тонът на Изи преминаваше от бъбрив към горчив и накрая — прощален.

А в мрачните дни — вторник, сряда и днес — нямаше никакви съобщения, никакви.

Тя взе влака до Лестър. Нямаше доверие в шофьорските си способности в момента. Такси я отведе от гарата до Найтън. Шофьорът дрънка нещо през цялото време, но тя не чу и дума.

Помоли го да почака. Може би въобще нямаше да се забави.

Каролин отвори при третото позвъняване. Изненада се да види Кенеди и ако се съдеше по стиснатите й устни, изненадата не бе от приятните.

— Здравей, Хедър.

— Здравей, Каролин — отвърна Кенеди, замисли се за момент и реши да пренебрегне любезностите. — Тук ли е Изи? Бих… бих искала да поговоря с нея. Само за минута.

Каролин кимна и се оттегли. Кенеди остана пред прага в лекия летен дъждец и се заслуша в отдалечаващите се стъпки.

Не чу приближаването на Изи, защото приятелката й бе по чорапи. Просто внезапно се появи пред нея. Вратата се отвори широко и Изи се хвърли в прегръдката на Кенеди и я зацелува свирепо, сякаш искаше да я насини.

Останаха така дълго време. Каролин дойде в коридора зад тях и ги загледа с ледено мълчание като жената на Лот, втренчена назад към градовете в равнината. После отново изчезна.

— Провалих се — каза Кенеди, когато Изи най-после освободи устата й. — Но те обичам, Из. Не мога да си представя, че ще изчезнеш от живота ми. Ако ми дадеш още един шанс, никога вече няма да те отблъсна.

— Знаех си — промърмори Изи в ухото й.

— Какво знаеше?

— Че ако удържа достатъчно дълго, ще намериш начин да си повярваш, че ти си виновна, задето изчуках онова хлапе. Ти си гений, бебчо. И затова се нуждая от теб.

Целунаха се отново, но Изи се отдръпна от прегръдката и се вторачи в улицата.

— Таксито теб ли чака?

— А, да — отвърна Кенеди.

— Слава богу. Да вървим.

Червеният цвят на очите бе даденост. Начин да кажеш нещо, което трябва да бъде изречено.

Но имаше проблем с черния цвят, реши Диема.

И двете жени имаха толкова гъсти и лъскави коси, че тя не можеше да предаде богатството и красотата им с техниките, които познаваше.

Частичното решение на проблема бе да ги нарисува в стилизирана форма. Косата абсолютно черна с бели линии за кичурите, мускулите в сиво върху идеално белия фон на кожата.

— Трябва да се раздвижа — изстена Алус. — Носът ме сърби.

— Той вероятно не е в картината — промърмори Тария. — Платното не е толкова голямо.

Когато Диема най-после им позволи да видят картината, двете бяха озадачени.

— Прилича на нещо, нарисувано от дете — отбеляза Тария. — Но пък… въздейства. Както когато всички разбират, че преувеличаваш, докато разказваш, но виждат истината под преувеличението. Нещо такова, но на картина.

Диема се изчерви.

— Във външния свят наричат тези рисунки карикатури.

— Двегодишният ми син рисува така — каза Алус. — Мислиш ли, че мога да нарека драсканиците му „карикатура“ и да ги продам?

Диема можеше да се обиди, но се засмя и пропусна хапливата забележка покрай ушите си. Все още бе впечатлена, че се бяха съгласили да й позират, и внимаваше да не направи нещо, което да ги накара да си променят мнението. Не само получи възможността да ги нарисува, което й се искаше още откак ги видя за първи път, но те бяха и единственият й източник на новини от баща й.

Сега заговориха за него, докато тя приготвяше закуска от хляб и маслини за двата си модела, които се обличаха в ъгъла на студиото. Помещението беше изключително просторно. Тук, в дъното на Гинат Дания, мястото не беше проблем.

— Сега се оплаква заради липсата на прозорци — каза Алус. — Защо не можел да има прозорци? Полудявал заради липсата на гледка. Намира се сто и петдесет метра под земята, а иска гледка. А пък Куутма, вместо да му каже да си набута гледката в задника, го пита: „Каква гледка бихте искали, господин Тилмън? Какво искате да гледате?“. А Лио отговаря: „Не знам. Може би езеро или нещо такова“. И следващия път, когато влизам вътре, Куутма е уредил предаване на живо от езерото Мичиган. И знаеш ли какво казва Лио?

— Казва: „Няма звук!“ — намеси се Тария, изпреварвайки Алус. — Водата му харесвала, но не изглеждала истинска без звука. Затова Куутма се обръща и казва на Алус…

— „Обади се в Мичиган. Накарай ги да сложат микрофон.“