Вэл Макдермид - Разплата

Когато стана да си върви, кръчмата се беше напълнила с хора. Никой не му обърна внимание, докато си проправяше път през тълпата край бара и вървеше към паркинга зад сградата. Около половината от мъжете в кръчмата бяха облечени така, като че ли си поръчваха дрехите на същото място, от което се снабдяваше и той. Успокоен, той седна в колата и тогава призна пред себе си, че беше малко напрегнат при това свое първо излизане сред хора. Но всичко бе минало блестящо.

Двайсет минути по-късно той мина с колата покрай стария хамбар, превърнат в жилищна сграда, който бе обект на интереса му. След като измина още половин миля, той спря и паркира на затревена ивица край пътя, цялата изровена и в следи от автомобилни гуми. Извади таблета и зачака страницата да се отвори и обнови. През краткото време, изминало откакто той напусна кръчмата, всичко се беше променило. Мъжът стоеше в кухнята и бъркаше нещо в една тенджера на печката, полюшвайки се ритмично, сякаш в такт с някаква музика. На Ванс му се прииска да имаше и звук към образа. Но когато това му бе дошло на ум, вече бе късно да го поръча.

Тогава вратата на банята се отвори и се появи жената, облечена в черна адвокатска тога с бяла яка — очевидно бе прекарала сутринта на работа в съда. Плъзна ръка по главата си, измъкна някаква шнола и остави косата си да падне свободно по раменете й. Изхлузи сакото си и го преметна през перилото на стълбата. Смъкна обувките с ниски токове и се плъзна с нехайна походка към мъжа, полюшвайки се в същия ритъм. Застана зад него и обгърна с ръце кръста му, притискайки се към гърба му. Той се пресегна през рамо и разроши косата й със свободната си ръка.

Жената се отдръпна, бръкна в една кутия и извади оттам хляб. Измъкна един от ножовете в кухненския блок, дъска за рязане на хляб от една ниша, панерче за хляб от едно дълбоко чекмедже. Плъзна острието няколко пъти напред-назад, после постави панерчето с хляб на масата, докато мъжът вадеше чинии от един шкаф и сипваше с черпака гъста супа в тях. Седнаха и започнаха да се хранят.

Ванс свали облегалката малко по-назад. Налагаше се да изчака подходящия момент, което можеше да отнеме известно време. Но това не го притесняваше. Беше чакал този момент с години. Умееше да чака.

Карол четеше водещата статия в „Брадфийлд Сентинел Таймс“, без да бърза. Понякога, когато от полицията изтечеше информация, тонът на материалите във вестниците беше неуверен, правеха се предположения и се цитираха слухове. Но тонът на тази статия беше тържествуващо самоуверен. Пени Бърджес разполагаше с всички необходими съставки за добра публикация, и беше направила всичко точно както трябва. Ако, разбира се, приемем, че е редно да се експлоатира смъртта на три жени за увеличаването на тиража на един вестник. Но защо някой би се загрижил за тази последна експлоатация на жени, всяка от които бе демонстрирала посвоему как един живот може да бъде похабяван срещу мизерно заплащане? Карол се опита да потисне надигащото се у нея добре познато отвращение и не успя.

— Някой се е раздрънкал — каза тя. — И то сериозно.

— Да, и всички знаем кой е той — каза Пола с горчивина. — Първо ни обиждат, а после, когато ги накараш да отговарят за думите си, някакъв злопаметен лайнар решава да си го върне по този начин — тя заби пръст във вестника. — Няма значение, че сме имали сериозни оперативни причини да държим всичко да се пази в тайна. Очевидно за някои хора да си го върнат тъпкано на така наречения „Отдел Тъпи Парчета“ е по-важно от залавянето на един сериен убиец.

Тони взе вестника и започна да чете внимателно.

— Тя дори не прави предположение, че убийствата са на сексуална основа — отбеляза той. — Това е интересно. Като че ли получените от източника й сведения са й били достатъчни и не е изпитала нужда да намеква, че може да има и още нещо.

— Да я шибат Пени Бърджес — избухна Крис.

— Нали Кевин се занимаваше с това? — попита невинно Сам, без да се обръща конкретно към някого.

— Я млъквай! — сопна се Пола.

— Да, Сам. Ако не можеш да кажеш нещо полезно, по-добре си мълчи — каза Карол. — От всичко това следва, че не можем да се доверяваме на хората от Северната регионална полиция и не бива да ги уведомяваме за уликите, които ще разработваме занапред. Можем да продължим да използваме униформените от тамошния участък да вършат черната работа — да обикалят хората, живеещи наблизо, да показват снимки, такива неща. Но всякаква друга информация задържаме само за себе си.