Вэл Макдермид - Разплата

Стейси се показа иззад мониторите си. Държеше в ръка една лъскава, току-що разпечатана снимка.

— Значи ли това, че не бива да окачаме такива неща по таблата? — попита тя.

— За какви неща става дума? — Карол чувстваше как зад очите й започва тъпо да пулсира зараждаща се болка. Налагаше се да взема прекалено много решения, да се справя с прекалено голямо напрежение, да носи прекалено много дини под една мишница; с всеки изминал ден Уест Мърсия й се струваше все по-привлекателна перспектива. Надяваше се, че в кабинета си в Устър няма да изпитва желание да пие концентрат преди обяд. Тази надежда не се нареждаше сред най-маловажните причини за напускането й.

Стейси обърна разпечатката така, че всички можеха да я видят.

— Кадър от запис на камера за контрол на движението, намираща се на двеста метра от „Танци с лисици“ — каза тя. — Колата напуска града.

На цветната снимка се виждаше тойота, която би могла да бъде червена или кафява. Регистрационният номер също се четеше ясно. Фигурата до шофьора можеше да е на жена — виждаше се дълга коса. Лицето на шофьора бе наполовина скрито от козирката на бейзболна шапка; онова, което се виждаше, не беше достатъчно за разпознаване.

— Това ли е нашият човек?

— Колата е засечена в отрязъка от време, който ни интересува. Не е минала пред камерата, която се намира преди „Танци с лисици“, следователно трябва да е потеглила или от клуба, от големия магазин за килими до него, или от съседния салон за маникюр и педикюр, в който има и солариум. Не ми се вярва магазинът или салонът да са били отворени по това време. Следователно е почти сигурно, че колата е потеглила от „Танци с лисици“. Две други коли се движат по същия маршрут в същия период от време, но и в двете до шофьора няма пътник. Бих казала, че съществува много голяма вероятност това да е колата на мъжа, отвел Лиан Консидайн от клуба.

Стейси винаги говореше така, като че ли даваше свидетелски показания пред съда. Карол харесваше прецизността й, но понякога й се искаше тя да си позволи да бъде по-категорична.

— Чудесно, Стейси — каза тя. — Нещо за регистрационните номера?

— Фалшиви са — отвърна кратко Стейси. — Принадлежат на един нисан, откаран за скрап преди шест месеца.

— Възможно ли е да се направи нещо, за да се види по-ясно лицето на шофьора?

— Според мен от него се вижда толкова малка част, че не си струва да се опитваме. Със сигурност няма да излезе нещо, което бихме могли да публикуваме и да разчитаме на него за някакъв резултат.

Сам удари с длан по бюрото си.

— Следователно това не ни води доникъде.

— Подсказва ни, че човекът в колата най-вероятно е убиецът — каза Тони. — Ако беше обикновен клиент, не би си дал труда да слага фалшиви номера на колата. Такава операция подсказва предварително планиране.

Стейси се обърна към Сам и го надари с една от редките си усмивки.

— Всъщност, Сам, не мисля, че сме стигнали до задънена улица. Просто трябва да погледнем на данните от друг ъгъл, това е всичко. Както всеки друг град в Обединеното кралство, и Брадфийлд разполага с обширна мрежа от камери, служещи за идентифициране на регистрационни номера на коли. В наши дни пътната полиция и службите за безопасност са в състояние да проследят движението на една кола по всички главни пътища на страната. Ако става дума за магистрала, могат да се закачат за всяка кола и да я следят в реално време — или почти. А ето и най-важното: всички тези детайлни записи от движението по пътищата се съхраняват в Националния център за идентификация на регистрационни номера, за да могат да бъдат предоставени в случай на необходимост за някое разследване. Или да се ползват като доказателствен материал. Необходимо е само да изискаме сведения дали кола с тези номера е била регистрирана някъде след датата, на която нисанът е бил откаран за скрап. Това практически може да ни отведе до самия му праг. Или да ни осигури достатъчно ясна негова снимка, за да може някой, който го познава, да се обади, като я види — усмивката й стана по-широка. — Не е ли прекрасно?

— Прекрасно ли? Повече от прекрасно — отвърна Карол.

— Можеш ли да се свържеш с тях, Стейси? Постарай се да им обясниш колко е спешен случаят. Кажи обичайното — че е въпрос на живот и смърт и че записите ни трябват за вчера — главоболието беше започнало да отзвучава. — Хора, най-сетне се добрахме до нещо. И този път то си остава между тези четири стени.

След супата последва сирене с бисквити и плодове. Ванс си мислеше, че цялото това здравословно хранене си е чиста загуба на време. И без това скоро щяха да бъдат мъртви — и тогава нямаше да има значение дали са се хранили здравословно или не. Понамести се, опитвайки се да седне по-удобно. Ако и двамата се върнеха към работата си, идеше да мине доста време, преди да успее да ги изненада. Възможно бе да минат цели часове. Но това не го смущаваше. Той беше представител на последното поколение, което вярваше в добрите страни на отложеното удоволствие. Знаеше хубавите неща се случват само на онези, които умеят да чакат. Изречението му звучеше като онези мнемонични фрази, които се ползваха в училищата за по-лесно запаметяване — „Добрите момчета заслужават награда“ или „Ричард от Йорк се сражавал напразно“ 17 17 Първите букви на думите от оригиналните фрази, Every Good Boy Deserves Favour и Richard of York Gave Battle in Vain, отговарят съответно на EGBDF (ми, сол, си, ре, ми) нотите, маркиращи петолинието и на началните букви на цветовете от слънчевия спектър ROYGBIV — червено, оранжево, жълто, зелено, синьо, индиго, виолетово. — Б.пр. . За него това изречение се бе превърнало в мантра.