Вэл Макдермид - Разплата

Сега тя като че ли за първи път се разтревожи истински.

— В никакъв случай. Казах ти всичко, което знам. Няма да ме клепаш пред шефа.

Сам я огледа преценяващо.

— Клубът се води на твое име, нали?

— Да. Имаш името и адреса ми. Не мога да изчезна.

— Ела тогава утре сама. Централата на полицията, не Северния участък. Попитай за отдела за разследване на особено тежки престъпления. Запомни ли?

Тя кимна.

— Отдел за разследване на особено тежки престъпления. Ако не се явиш, ще пристигна утре вечер тук с доста хора. И да си тук, и да те няма, шефът ти ще разбере, че си оказала голяма услуга на полицията. Ясно ли е и това?

Тя го изгледа злобно. В очите й проблесна гняв.

— Аз ще спазя моята част от уговорката, ти спази твоята.

Сам чу как ругае зад гърба му, докато вървеше към колата, но му беше все едно. Тя може и да беше изтрила записите на клуба, но шефът й не контролираше уличните камери. Сам беше убеден, че независимо от това в коя посока бе потеглил убиецът на Лиан, щяха да го забележат на някой запис. Дните му бяха преброени — и всичко това благодарение на Сам Еванс. Карол Джордан трябваше да оцени работата му. Тя беше на път да се махне, затова пък Сам бе стъпил на пътя към върха.

Водниста слънчева светлина нахлуваше в кухнята на Тони, придавайки на всичко леко сюрреалистичен вид. Докато чакаше кафето да стане, той преглеждаше новините онлайн. Бягството на Ванс беше начело на всички сайтове — ползваха го като повод да припомнят престъпленията му и процесите срещу него. Името на Тони се срещаше в повечето материали, това на Карол — в няколко. Медиите се бяха опитали да се доберат до Мики Морган, бившата съпруга на Ванс, но когато журналистите бяха пристигнали при конефермата, в която тя и партньорката й отглеждаха състезателни коне, бяха установили, че входната алея е препречена от ремарке за коне, и че персоналът — мъже със сурови изражения — охранява строго територията. Никой не бе успял да види Мики, камо ли пък да успее да се сдобие с коментар от нея. Вместо това журналистите се бяха задоволили да интервюират незначителни личности, които някога бяха работили с Ванс. Управата на затвора не бе представена в добра светлина, но това можеше да се очаква, както се очаква утрото да последва нощта.

Не се бе вдигнал много шум около смъртта на Лиан Консидайн, най-вече защото журналистите все още не знаеха, че тя е идентифицирана. Разкриеха ли коя е била и че е водела нещо като таен двойствен живот, щяха да пощръклеят. Съквартирантите й щяха да живеят под обсада, докато капитулираха и приемеха да разкрият — или да започнат да си измислят сензационни подробности от живота й. Ако имаха малко здрав разум, щяха поне да издоят медиите, за да си платят таксите за университета.

Но засега случаят с Лиан беше само пълнеж в долната част на страниците на националните вестници. Дори Пени Бърджес се беше задоволила с осем абзаца. Карол му беше описала пресконференцията, но Пени явно не бе събрала смелост да обори казаното от Рийки. Тони предположи, че тя щеше да побеснее, когато узнаеше истината. Взе еспресото и отиде в кабинета. Хвърли поглед през прозореца и установи с облекчение, че микробусът на охраната все още е паркиран от другата страна на улицата.

Отказът на Карол да приеме лична охрана имаше и тази отрицателна страна, че Тони можеше да напусне Брадфийлд едва след като Ванс се озовеше отново зад решетките или по някакъв начин престанеше да представлява заплаха. Ако отидеше в онази къща в Устър, която толкова бе обикнал, охраната му щеше да го последва. Което би означавало да остави Карол незащитена и уязвима, сама тук нощем. А това несъмнено би означавало да мисли за немислимото.

Той избягваше да обмисля и друго — онова, което щеше да се случи занапред между него и Карол. В продължение на години те танцуваха някакъв странен кадрил, сближаваха се, после събитията или собственото им минало ги раздалечаваха отново. Приличаха на онези магнити, с които децата правят опити в училище — в един миг привличането е неудържимо, после сменяш местата на полюсите и силата, съществуваща между тях, правеше сближаването им невъзможно. През няколкото месеца, след като тя бе приела предложението му да заживее с него в къщата, която бе наследил, те отново се бяха държали по типичния за тях начин — избягваха да разговарят сериозно за възможните последици от простия факт. Изяснили бяха единствено това, че тя щеше да разполага със свое пространство — спалня, баня и още една стая, която щеше да изпълнява едновременно функциите на дневна и кабинет. Дали тази промяна на географското местоположение щеше да доведе със себе си и друг вид промяна беше тема, която нито един от двамата не бе в състояние да засегне.