Вэл Макдермид - Разплата

— Сигурен съм, че всичко ще е наред — Ванс избърса устата си с хартиена салфетка, после събра останките от храната и изхвърли всичко в кошчето за боклук. — Време е да се хващаме на работа — каза той. Стана, после се обърна към леглото, на което бе седял Тери. Отметна завивките и удари с юмрук възглавницата, за да остане вдлъбнатина. — Сега вече изглежда така, като че ли някой е спал тук. Когато камериерката влезе, няма да забележи нищо необичайно, та да си го припомни, ако я разпитват от полицията.

Ванс остави Тери да го води към колата, а когато стигнаха до мерцедеса, каза просто:

— Ти караш.

Не се съмняваше в способността си да шофира; Тери беше изпълнил желанието му и беше осигурил кола с автоматични скорости и автопилот. Имаше и нещо, наречено „сателитна навигация“ когато той за последен път бе шофирал, все още не съществуваше такова устройство. Независимо от това му се искаше да направи първия си опит с тази кола далеч от потенциални свидетели — за всеки случай.

Когато Тери изкара колата от паркинга, Ванс се отпусна на седалката си, поставяйки глава на анатомичната облегалка. Клепачите му потрепнаха. Адреналинът най-сетне се бе изчерпал, оставяйки го уморен и отпаднал. Нямаше нищо лошо в това да поспи, докато Тери го караше към новия му дом. Защото трябваше да свърши още много неща, преди да си почине истински.

Подрусването на колата, когато преминаха през „легнал полицай“, събуди Ванс. Той се събуди с трепване, изгубил за миг ориентация.

— Какво, по…? Къде сме? — изпъшка той, докато още идваше на себе си, озъртайки се трескаво. Минаваха край нещо подобно на караулка, но тя като че ли беше празна. Отвъд къщичката се виждаха две тухлени колони. „Колони на порта, но липсват и портата, и стените“, помисли Ванс объркано.

— Добре дошъл във Винтън Удс — каза гордо Тери. — Точно каквото ти трябваше. Частен комплекс от самостоятелни къщи, отделени една от друга с градинки — на такова място никой няма представа от съседите си и всеки се интересува единствено от собствената си работа. Намираш се на осем мили от магистралата, на шест мили от центъра на Лийдс, на 17 мили от Брадфийлд — той тръгна по виещ се път, край който се издигаха солидни къщи с фасади от тухла и дърво. — Това е частта, строена в стил „кралица Ан“ — каза Тери. На едно кръстовище той зави. — Ако тръгнеш вдясно, се озоваваш в джорджианската част, но ние сме във викторианската секция на комплекса — тук къщите вече имаха каменни фасади и кулички, които можеха да се определят като имитация на готически стил. Представляваха копия в умален мащаб на едновремешните господарски къщи, строени от собственици на фабрики в предградията с по-чист въздух, след като появата на влаковете ги избавила от необходимостта да живеят на горните етажи на предприятията си. В очите на Ванс тези модерни копия бяха грозни и жалки. Но засега едно от тях щеше да отговаря изцяло на изискванията му.

Тери зави от централната алея в една задънена уличка с шест големи къщи, строени в дъното на парцелите, за да бъдат по-далеч от уличката. Насочи колата към една от двете къщи в началото на уличката, намали скоростта и се отправи към тройния гараж от едната страна на къщата. Извади дистанционно управление от джоба във вратата и го насочи към гаража. Една от вратите се плъзна нагоре и той влезе с колата, като изчака вратата да се спусне отново, преди да изключи двигателя и да излезе.

Ванс излезе от колата и се огледа. Микробусът на Тери заемаше третата клетка в гаража. Надписите по него рекламираха магазинчето му, където той предлагаше зашеметяващо многообразие от инструменти, и нови, и на втора ръка. Очевидно го беше използвал, за да докара тук своя личен подарък за Ванс.

На едната стена на гаража бе монтиран дърводелски тезгях, който заемаше цялата й дължина. Над нея на стената бяха окачени пълен набор излъскани до блясък сечива. Две яки менгемета бяха монтирани в двата му края. Ако това бе дело на когото и да било, освен Тери, Ванс би побеснял. Но той знаеше, че няма причини да търси тук намек. В края на краищата, нали Тери не вярваше в твърденията на обвинението за ужасните неща, които Ванс бе причинявал на момичетата с последното менгеме, което бе притежавал. Той пристъпи към тезгяха, представяйки си как ръцете му докосват стегната плът.

— Позволих си да ти оборудвам работилница — каза Тери. — Знам колко обичаш да обработваш дърво.

— Благодаря ти — отвърна Ванс. „По-късно“, мислеше той, „много по-късно“. Прибягна до най-чаровната си усмивка и допълни: — Сетил си се за всичко. Всичко е просто съвършено.