Вэл Макдермид - Разплата

Друг вариант просто не съществуваше.

Безбройните й почитатели биха разпознали и сега Мики Морган, въпреки годините, изминали от последната й поява на телевизионния екран. Нямаше значение, че тук-там в гъстата й руса коса се забелязваха сребърни нишки, или че край ъгълчетата на сините й очи се бяха вдълбали ситни лъчеобразни бръчици. Костната структура на красивото й лице си оставаше същата като на онази жена, чиято усмивка бе достигала до домовете им четири дни седмично по обяд. Постоянните физически натоварвания, свързани с работата с коне, й бяха помогнали да съхрани формата си; прочутите й дълги, добре оформени крака бяха запазили привлекателността си — нещо, в което Бетси постоянно я уверяваше.

Но тази вечер Мики изобщо не се интересуваше от външния си вид. Бетси едва не бе загинала заради любимите си коне. Ако не беше съобразителността и бързата реакция на Джони Фицджералд, Бетси би била онази, която щеше да загине под пламтящата греда, и Мики би останала без единствения човек, който все още придаваше смисъл на живота й. Повече от петнадесет години бяха заедно и Мики не можеше да си представи живота без Бетси. Това беше повече от любов; бяха споделени ценности и удоволствия; други умения и недостатъци, слети с нейните собствени. А тази вечер тя можеше да изгуби всички тези неща.

Едни и същи мисли и страхове се въртяха постоянно в главата й, изтласквайки всичко останало в периферията. С разума си съзнаваше, че Бетси е добре и в безопасност, че лежи горе във ваната, опитвайки се да отмие мириса на дим от косата и тялото си. Но Мики все още беше разстроена. Не обръщаше особено внимание на полицая и на неговите въпроси, на които тя най-често не можеше да намери отговор.

Да, предполагаше, че това е работа на Джако. Не, той не се беше свързвал с нея след бягството си. Всъщност не бе чувала нищо за него от години, и беше доволна, че е така. Не, не знаеше къде би могъл да бъде. Не, не знаеше кой би могъл да му помага. Винаги му бе липсвало умението да поддържа приятелства. Умееше единствено да използва хората. Не, не беше забелязала нищо необичайно същата вечер. Двете с Бетси играеха бридж с приятели, дошли от едно съседно село, когато се вдигна тревогата.

Споменът накара Мики да потръпне. Бетси скочи първа, хвърли картите на масата и хукна към вратата. Полицаите от охраната се опитаха да им попречат да излязат. Очевидно не бяха очаквали съпротива от една жена на средна възраст, която се оказа по-силна от тях. Мики беше хукнала след нея, но един от полицаите, съхранил присъствие на духа, я бе хванал през кръста и я беше натикал насила обратно в къщата.

— Разберете, че този пожар може да е уловка! — бе изкрещял той. — Може да се опитва да ви изкара навън, за да стреля по някоя от вас!

— Той не би стрелял! — извика в отговор Мики. — За да стреля добре, са му необходими две ръце. А той никога не би се заел с нещо, което не може да върши възможно най-добре.

Сама не знаеше как й бе дошло това прозрение. Преди събитията от последната седмица дълго време изобщо не се беше сещала за Джако. Но откакто избяга, тя сякаш постоянно долавяше присъствието му, спомняше си как винаги бе редом с нея, как я наблюдаваше и й даваше съвети как да подобри представянето си. Когато полицаите дойдоха, за да я уведомят за предположенията си, тя веднага им повярва. Не беше трудно да се досети, че ще е на едно от първите места в списъка с имената на хората, които той би поискал да накаже.

Ако не бяха Бетси и конете, тя би избягала. Дафни, една от приятелките, с които Мики играеше бридж, я бе посъветвала да постъпи именно така.

— Скъпа, този човек е истински звяр. Не допускай да се превърнеш в мишена за злобата му. Бетси, кажи й. Би трябвало да отпътува за някое място, където той няма да може да я открие.

Но това беше изключено. Мики не би могла да остави Бетси. А и колко време би трябвало да отсъства? Ако го заловяха след ден-два, добре. Тогава би могла да се върне. Но Джако беше изобретателен. Сигурно бе подготвил подробно и прецизно бягството си и плановете си за дните непосредствено след него. Можеше да остане в неизвестност с месеци. Или дори завинаги. Как би трябвало да постъпи тя в такъв случай. Не, бягството не беше решение.

Полицаят й беше задал някакъв въпрос и Мики се посъвзе достатъчно, за да го помоли да повтори думите си.

— Попитах дали можете да ни дадете имената на хората, които идват, за да отведат конете ви.

— Аз мога — каза Бетси, влизайки в стаята. Първото, което бе направила, след като парамедиците бяха заключили, че в състоянието й няма нищо тревожно, бе да потърси по телефона всички собственици на конюшни със свободни боксове в околността, за да осигури подслон за любимите си коне. — Съжалявам. Трябваше вече да съм ви дала данните, но отчаяно ми се искаше да се отърва от този мирис на дим.