Вэл Макдермид - Разплата

Карол лежеше като вдървена под завивките на леглото, в което бе спала само пет-шест пъти. Страхуваше се да затвори очи, боеше се от картините, които щеше да й представи съзнанието й в мига, когато свалеше гарда. В крайна сметка изтощението си каза думата и тя потъна в сън за броени секунди.

Събуди се малко след осем с тъпа болка в главата. Тишината в къщата незабавно породи у нея панически страх. Полежа няколко минути, опитвайки се да се съвземе достатъчно, за да се изправи срещу предизвикателствата на деня, после се изправи с усилие. Седна на ръба на леглото, отпуснала глава в ръце, питайки се как, за Бога, щеше да съумее да продължи да върши работата си, да живее, да се вижда с родителите си. Алис Флауърс грешеше. Нейна беше вината за смъртта на Майкъл. Несъмнено тя беше тази, която носеше отговорност за случилото се. Причината беше съвсем проста. Не бе съумяла да го защити.

Съзнавайки това, не мислеше, че би могла да остане още дълго под покрива на родителите си. Навлече вчерашните дрехи и слезе на долния етаж. Родителите й бяха в дневната с Алис. Като че ли не бяха помръдвали оттам.

— Трябва да си вървя — каза Карол.

Джейн едва повдигна глава и каза безжизнено:

— Ти знаеш най-добре. Както обикновено.

— Не можеш ли да останеш тук? — попита Дейвид. — Редно е да бъдеш тук, с нас. Не трябва да оставаш сред чужди хора, когато си сполетяна от скръб. Ние с майка ти имаме нужда от теб.

— Ще се върна — каза Карол. — Но не мога да стоя на едно място, докато човека, убил Майкъл, е на свобода. За това ме бива — да откривам убийци. Не мога просто да седя тук, ще полудея — отиде до майка си и я прегърна несръчно. Тя миришеше на уиски и застояла пот като непознат човек. — Обичам те, мамо.

Джейн въздъхна.

— И аз те обичам. Карол.

Думите като че ли се откъснаха с усилие от устните й.

Карол се отдръпна от нея и приклекна до стола на баща си.

— Грижи се за мама — каза тя. Той я потупа по рамото и кимна. — Обичам те, татко.

После се изправи и кимна на Алис.

Застанала на прага, тя изправи рамене и се опита да влезе в обичайната си роля Карол Джордан, главен инспектор от криминалната полиция. Постигна го с голямо усилие.

— Не ги оставяйте без наблюдение — каза тя. — Ванс е на свобода и си е поставил за цел да си отмъсти на всички, които помогнаха да бъде заловен. Не съм убедена, че е приключил с мен. Затова те имат нужда не само от утеха, но и от защита. Разбрахте ли ме?

Алис кимна със сериозно изражение.

— Обещавам ви да се грижим добре за тях. Мога ли да попитам къде ще бъдете вие?

— Отивам в Устър. Оттам се координира търсенето на Ванс. Налага се да бъда там.

„И Бог да е на помощ на Тони Хил, ако се изпречи на пътя ми.“

Малкото пристанище беше забулено в утринна мъгла, ярко боядисаните каюти върху сребристата вода принадлежаха сякаш на лодки, видени насън. Редиците покриви на каюти се простираха докъдето поглед стигаше, тъмните им правоъгълници образуваха нещо подобно на обширно пространство разорана земя. Над слязлата ниско мъгла се издигаха червените тухлени фасади на сградите на старата порцеланова фабрика, почистени, със сменени покриви като част от общото обновяване на пристанищния квартал. Спасени от разрухата, те се бяха превърнали в нова обетована земя за средната класа: тук се предлагаха обширни апартаменти на последните етажи с изглед към пристанището. Навремето това бе изкуственото езеро Диглис, пресечна точка на много канали, оживено индустриално пристанище, една от ключовите точки, откъдето преминаваха много стоки и суровини, предназначени за един или друг край на Мидландс. Сега това бе пристанището Диглис, център за отдих и развлечение. Несъмнено така бе по-красиво. А край водата все още съществуваше и една традиционна кръчма, в която имаше място за „скитълс“ 22 22 Стар вариант на боулинга, популярен в Обединеното кралство. — Б.пр. и хората можеха да седят на чаша ейл и да се преструват, че си почиват след тежък работен ден.

Тони седеше на покрива на своята жилищна лодка с чаша чай в ръка. Никога досега не се беше чувствал толкова потиснат. Двама души бяха мъртви и още един — осакатен, защото той се бе провалил в единственото, което досега бе вярвал, че умее да прави. Беше изгубил единственото място, където някога се бе чувствал като в свой дом. През целия си живот се беше опитвал да открие място, на което да се чувства у дома. Карол Джордан бе половината от отговора на този негов проблем; по някакво чудо наследената от него къща се оказа втората половина.