Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

Междувременно нямаше нужда да бърза с избора на окончателно решение. Единствената му работа засега бе да играе ролята на Макс Сийгъл, да стои нащрек за евентуалните възможности и да се фокусира върху онова, което стоеше непосредствено пред него.

А в конкретния момент това се явяваше агент Пател.

Той отиде да я нагледа и установи, че е започнала леко да омеква по краищата. Всичко вървеше идеално. Когато започнеше да намирисва, той вече щеше да се е отървал от нея.

— Забавлявахме се добре с теб, сладка моя — каза той и се наведе, за да я дари с непорочна прощална целувка по устните. После опакова гостенката си в стандартен бял чувал за трупове и закопча пипа догоре.

Поредната ранна сутрин, поредното обаждане от Сампсън. Този път дори не бях станал от леглото.

— Чуй ме, захарче, знам, че си имал ужасна нощ край реката, но реших, че трябва да те уведомя за следното — току-що открихме още един труп по случая с числата.

— Просто в перфектното време — казах аз, все още легнал по гръб с ръката на Бри, преметната през гръдния ми кош.

— Предполагам, че никой не обръща внимание на записките ми. Виж какво, аз мога да поема изцяло случая, ако ти решиш да пропуснеш.

— Къде си? — попитах.

— На автобусния терминал зад „Юниън Стейшън“. Сериозно ти казвам, Алекс, звучиш ми така, сякаш те мъчи тежък махмурлук. Защо не се върнеш в леглото и да забравим, че съм се обаждал?

— Не — отвърнах. Всяка частица от мен копнееше да остане залепнала за матрака, но не ми се пропускаше възможността да бъда пръв на местопрестъплението.

Когато се надигнах и стъпих на пода, Бри улови ръката ми.

— Господи, Алекс, не е ли… прекалено рано? Какво става?

— Съжалявам, че те събудих — казах аз и се наведох да я целуна. — Между другото, нямам търпение да се оженя за теб.

— О, така ли? А това ще промени ли нещо от… всичко това?

— Не, няма — отговорих. — Чисто и просто споделям, че нямам търпение.

Тя се усмихна — прекрасна гледка, макар и в сумрака. Никоя жена, която някога съм познавал, не може да изглежда като нея сутрин. Нито толкова добре, нито толкова секси. Наложих си да стана от леглото, преди да съм започнал нещо, което нямах време да довърша.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита сънено тя и се надигна на лакът.

— Не, благодаря. Ще се справя. Но ако можеш да заведеш децата до училите…

— Естествено. Нещо друго?

— Един бърз, мръсен секс преди тръгване?

— Запазвам си правото за друг път — рече тя. — Сампсън те чака. Сега тръгвай, преди да сме направили нещо, за което няма да съжаляваме.

Няколко минути по-късно вече ме нямаше. Наложи се да махна на разтревожената охрана, когато ме видяха да подтичвам по алеята. Само няколко часа по-рано бях минал покрай тях — само че в обратна посока и капнал от умора.

— Здравейте, момчета. Реджина току-що се събуди — казах. — Очаквайте кафето си.

— А бисквити? — попита единият.

— Не се и съмнявам — отвърнах аз и се усмихнах.

Съзнавах обаче, че нещата вече излизаха извън контрол. Знаех какво е да работиш под стрес от сутрин до вечер, но да излезеш от къщата, преди мама Нана да е влязла в кухнята си? Ето това е дефиницията за „рано“.

Когато пристигнах на „Юниън Стейшън“, всички ранни сутрешни автобуси бяха наредени отпред на улицата.

Сампсън вече беше затворил задния терминал, а навсякъде щъкаха пътни полицаи в оранжеви жилетки, които насочваха хората в правилната посока. Поредното колосално главоболие — само че този път на чужда глава.

Паркирах отзад и се качих до просторната главна площадка на закрития паркинг. Сампсън ме чакаше — с по едно голямо кафе във всяка ръка.

— Мразя този момент, захарче. Ужасно много го мразя — каза той и ми подаде дозата ми сутрешно гориво.

Тръгнахме към дъното, където се виждаше редица от огромни кафяви контейнери за боклук, долепени до стената към „Ейч стрийт“. Само един от тях беше отворен.

— Този път жертвата е гола — въведе ме в случая Сампсън. — А всички числа са изписани по гърба й. Ще ги видиш. Освен това изглежда намушкана с нож, а не пребита до смърт. Общо взето, доста противна работа.

— Добре — казах. — Да видим какво имаме тук. — Нахлузих ръкавиците си и пристъпих напред, за да огледам пораженията.

Жената лежеше по очи върху отпадъците — предимно найлонови торби с боклук от терминала. Числата бяха издълбани в кожата й в две успоредни редици от двете страни на гръбнака. Не беше уравнение обаче, а нещо съвсем различно.