Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

— Номерът, от който ти звъня, е кодиран, така че не си прави труда да опитваш каквото и да било — продължи Кайл. — Така, ако съм преценил правилно, точно в момента се намираш в търбуха на звяра. Така ли е? И не ме пускай на високоговорител, защото ще затворя веднага.

Влязох в конферентната зала, жестикулирайки като луд, за да им дам да разберат, че се случва нещо важно. Агентите започнаха да се суетят, макар че не можеха да направят кой знае какво. Изобщо не се съмнявах, че Кайл казваше истината за кодирания телефон.

Някой ми подаде бележник и писалка, Бърнс седна до мен и долепи ухо до слушалката, а един от сътрудниците му дотича при нас с лаптопа си и започна да записва онова, което успееше да чуе.

— Кайл, ти уби Анджали Пател и Нелсън Тамбур, нали?

— Опасявам се, че да.

— А Бронсън Джеймс? — попитах. — И това ли е твое дело?

— Беше забележително хлапе, нали? Вече е зеленчукова супа.

Голямата ми грешка предишния път с Кайл бе да изпусна нервите си по време на преследването. Сега бях твърдо решен да не го допускам, но в сърцето ми пулсираше такава омраза, каквато не бях изпитвал към никого през целия си живот.

— Виждаш ли мащабите на пораженията, които ти създаваш? — продължи той. — Съзнаваш ли колко по-добра съдба щяха да имат тези хора, ако ти просто не съществуваше.

— Виждам един човек, който е обсебен от мен — казах.

— Не е вярно — отвърна той. — Намирам те за очарователен, макар и да си негър. Ако не беше така, досега да си мъртъв, а Тамбур, Пател и малкият Бронсън Джеймс щяха да се чудят какво да закусват утре. Това е голям комплимент, наистина. Не са много хората, които заслужават да им отделя от времето си.

Гласът му звучеше почти… игриво? Изглеждаше в особено добро настроение. Очевидно убиването на хора му действаше така. Освен това Кайл обожаваше да говори за себе си.

— Мога ли да те попитам нещо?

— Интересно . Обикновено не искаш позволение. Давай, Алекс, питай!

— Гризе ме любопитство относно начина, по който уби Тамбур и Пател. Не е в твой стил да имитираш някого…

— Не — веднага отвърна той. — Обикновено е обратното, не си ли съгласен?

— Но в случая направи точно това. Два пъти.

— Та какъв е въпросът ти, Алекс?

— Търсил ли си контакт с тях, Кайл? — попитах. — С оригиналните убийци. Те твои хора ли са, Кайл?

Той се замисли за секунда, може би се опитваше да забави темпото на разговора. А може би скалъпваше лъжа?

— Не съм ги търсил, и те не са — каза най-после той. — Този Патриот ми е малко банален. Но другият, с числата? Ето това вече е интересно. Ще призная, че не бих отказал малко тет-а-тет с този момък.

— Значи не познаваш нито един от двамата? — попитах.

Последва още една дълга пауза.

— Алекс Крос, съвет ли искаш от мен ?

— Ти беше добър агент — казах. — Помниш ли? Давал си ми добри съвети.

— Разбира се. Това беше вторият най-лош период от живота ми. Първият бе престоят ми в така наречения „Супермакс“ на затвора „Флорънс“ — за който трябва да благодаря на теб. — Той замълча, пое дъх и бавно издиша. — И кръгът се затваря, нали?

— Да — отвърнах. — Изглежда целият ти живот се върти около това да ми отмъстиш.

— Нещо такова.

— Тогава защо е цялото това тичане наоколо и всичките тези игри, Кайл? Какво чакаш?

— Вдъхновение, предполагам — каза той без следа от ирония. — Това е красотата на сътворението и въображението. Да останеш отворен за онова, което предстои. Колкото по-опитен е артистът, толкова по-способен е да улови момента.

— Значи сега си артист?

— Винаги съм бил, предполагам — отвърна той. — Просто ставам все по-добър, това е. Би било глупаво да се откажа точно когато съм на върха. Но едно ще ти кажа, приятелю…

— Какво е то?

— Когато дойде краят, повярвай ми, и двамата ще го усетим.

Същата сутрин, на тръгване от Вашингтон в стария бял „Събърбън“, Дени видя в страничното огледало пушека, който излизаше от ауспуха, но не му обърна внимание. Със стара таратайка като тази просто не беше необходимо да се тревожи за дребни неизправности.

Сега, на три часа и половина разстояние от къщи, хълцането звучеше по-скоро като предсмъртно хъркане. От двигателя се носеше добре познато дрънчене.

Когато отбиха встрани от Шосе 70, Мич вдигна поглед от списанието „Пентхаус“, което бе отмъкнал от рафта на последната бензиностанция.