Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

— Какво става, Дени? Този звук не ми харесва.

— Уплътнението на главата си заминава, Мич, не чуваш ли? — каза Дени. Не бе за вярване колко наблюдателен можеше да бъде Мич през мерника на пушка и колко безпомощен в почти всички останали житейски аспекти.

Една бърза проверка под капака потвърди подозренията на Дени, но той изчака да потеглят обратно по магистралата, преди да повдигне въпроса пред Мич.

— Виж сега, не искам да те плаша, приятелче, но старият вълшебен автобус няма да ни закара до Вашингтон. Страхувам се, че ще се наложи да го зарежем по пътя.

Лицето на Мич грейна от радост като на малко дете.

— Знам къде можем да го направим! — каза. — Преди редовно ходех на лов там, Дени. Жив човек не съм срещал, никога.

— Мисля си да го оставим на дългосрочен паркинг на летището и да си тръгнем — предложи Дени. — Докато някой се сети какво става, ние вече ще сме офейкали безвъзвратно.

Ала Мич държеше на своето.

— Дени, хайде де! Моля те! — Вече седеше, обърнат на една страна в седалката си, и дърпаше ръкава на Дени като някой хлапак. — Защо просто не вземем да… да удавим тази бракма, човече? Да се отървем от нея веднъж завинаги.

Дени изобщо не се изненада от предложението му. От полицейската проверка насам параноята на Мич относно събърбъна ставаше все по-мъчителна. Започваше да става досадно.

В същото време обаче това би могло да укроти Мич, осъзна Дени. По дяволите, момчето трябваше да се успокои и съсредоточи, а това би могло да се окаже полезно в дългосрочен план.

— Добре тогава — съгласи се Дени. — Можем да зарежем почти всичко. Повечето неща са боклуци така или иначе. Останалото ще вземем с нас. А после ще направим онова, което всеки уважаващ себе си американски патриот би направил.

Мич се ухили до уши.

— Кое е то, Дени?

— Ще сменим колата с по-хубава, мой човек. Някога досега палил ли си автомобилен двигател без ключ?

Когато приключиха, спряха да се измият в тоалетната на една бензиностанция и откраднаха сноп лалета от кофата пред магазина. На Дени му се искаше да са облечени с ризи и вратовръзки, но закъсняваха.

Всъщност вече беше тъмно, когато най-после спряха до малкото спретнато островче на „Сентръл Булевард“ в Брик Тауншип. Улицата бе тиха, с големи дървета, прострели от двете страни клоните си като арка над нея, а лекият бриз носеше от океана мирис на сол.

— Тук ли си израснал? — попита Дени, докато се оглеждаше. — Човече, защо изобщо си пожелал да се махнеш?

Мич сви рамене.

— Не знам, Дени. Така се случи.

Когато стигнаха до входната врата, Дени отвинти електрическата крушка на верандата и чак тогава натисна звънеца. Отвори им жена на средна възраст — пухкава като Мич, с обло лице като неговото — и присви очи в тъмното, за да види кой е.

— Това не е ли… Мичъл?

— Здрасти, мамо.

Кухненската кърпа се изплъзна между пръстите й.

— Мичъл! — И в следващия миг тя вече го дърпаше навътре в къщата, увила около него месестите си като наденици ръце. — Господи, господи, ти доведе момчето ми на гости и аз ти благодаря за това !

— Мамо, престани — гърчеше се Мич в опит да се изскубне от целувките й, ала не спираше да се усмихва, стиснал в ръка смачканите вече лалета. — Това е Дени — обяви той.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожо — каза Дени.

— Много съжалявам, че се натрапихме така. Трябваше да се обадим предварително. Зная, че трябваше.

Бърнис Тали махна с ръка и пропъди извинението му като муха.

— Изобщо не се притеснявай. Влизай, влизай.

Когато посегна да затвори вратата, погледът й се спря върху луксозния „Лексус ЕС“, паркиран до бордюра.

— Обзалагам се, че сте много гладни, момчета — каза тя, без да обели и дума за колата.

— Да — отвърна Мич.

— Мич винаги е гладен — каза Дени и Бърнис се засмя така, сякаш го знаеше. Дясното й бедро се повдигаше рязко нагоре, докато вървеше, но тя подмина бастуна, окачен на съседната брава в коридора.

— Мичъл, предложи на приятеля си нещо за пиене. Аз ще видя какво мога да приготвя набързо.

Дени изостана малко, докато минаваха през всекидневната. Умело комбинирани мебели, но стари. Бабичка с ограничен бюджет. Къща от онзи тип, в който лесно би могъл да си представи баща си, опитващ се да пробута прахосмукачките си или ножовете, или каквото там продаваше преди години, за да плаща за бутилките уиски. Едва ли е бил толкова добър обаче. Кучият му син никога не пиеше нещо по-качествено от „Олд Крау“.