Скотт Мариани - Наследството на Армадата

— Край на официалната част — обяви тя. — Време е за купон. — Едва сега си даде сметка, че Амал го няма, и озадачено се озърна. — Но къде е приятелят ти?

— Ами той… Как да кажа…

— Иди и го намери, защото Уоли всеки момент ще докара лимузината. След няколко минути тръгваме.

Брук се насочи към бара, докосна Амал по рамото и загрижено попита:

— Добре ли си?

Знаеше какъв ще бъде отговорът още преди да зададе този въпрос. На плота пред Амал бяха наредени четири празни чаши, а той усърдно се бореше с петата. Подобно количество джин с тоник положително не би нанесло сериозни поражения върху трезвеността на Бен Хоуп, но това беше едно от нещата, по които той се различаваше от Амал. Очите на младия мъж блуждаеха, челюстта му беше леко увиснала.

— Добре съм — изломоти той. — Свеж като краставичка. — Слезе от високото столче, направи две-три крачки и побърза да потърси опората на близката стена. — Исусе! — простена той и стисна главата си с две ръце. — Искам да съм в леглото…

— Божичко, Амал! Какво си направил със себе си?

— Колата чака — обяви Сам, внезапно изскочила от тълпата. Върху роклята си беше облякла зелена жилетка, а в ръцете си държеше лаптоп. — Готови ли сте вие двамата?

— Амал не се чувства добре — поклати глава Брук. — Мисля, че трябва да пропуснем купона.

— Шегуваш се, нали? — подхвърли Сам и се олюля като човек, чиито планове търпят пълен провал.

— Не, не — обади се Амал, правейки огромни усилия да артикулира ясно. — Не искам да ти развалям вечерта — обърна се към Брук той. — Просто върви да се забавляваш.

— Побързайте с решението — раздразнено подхвърли Сам, погледна часовника си и тръгна към един от страничните изходи.

— А ти? — попита Брук, огледа кавалера си и с въздишка добави: — Какво ще правиш?

— Не се тревожи за мен. Все още съм достатъчно трезвен, за да си повикам такси.

— Сигурен ли си? Няма проблем да се прибера заедно с теб. Предстоящият купон не ме привлича особено.

— Ти дойде тук да си прекараш добре — размаха пръст под носа й Амал. — Затова върви. Заповядвам ти!

Сам им махаше от вратата и сочеше към ягуара, който чакаше отпред.

— Сигурен ли си? — попита Брук.

— Върви да се забавляваш — отвърна с болезнена усмивка Амал. — Хайде, върви!

— Какво толкова, по дяволите — взе решението си тя. — Ще се видим на закуска. Наспи се добре и внимавай, става ли?

Амал остана да гледа след нея. Двигателят на ягуара тихо мъркаше, от ауспусите му излитаха облачета бяла пара, които бързо се разтваряха в студения нощен въздух. От мястото си не виждаше лицето на шофьора, но ясно различи фигурата на сър Роджър Форсайт на задната седалка.

Сам отвори задната врата, влезе вътре и се премести в средата, за да направи място на Брук. Тя се обърна да погледне Амал за последен път, после се качи в колата и затвори вратата.

Ягуарът плавно потегли към портала.

Амал не знаеше, че я вижда за последен път.

Бледата светлина на неделното утро помогна на Амал да се измъкне от тъмната, лишена от сънища пропаст. Но едновременно със събуждането се появиха и първите пристъпи на гадене.

— Мили боже! — простена той.

Остана известно време свит под завивките, проклинайки ужасното главоболие, предизвикано от наливането с твърд алкохол. Какво го беше обзело предишната вечер, по дяволите? В съзнанието му продължаваше да се мержелее високата заледена чаша, която караше стомахът му да се свива в болезнени конвулсии. После изведнъж си даде сметка, че лежи напълно облечен под топлата завивка.

— Мили боже! — отново изохка той. — Защо? Защо?

Фрагментите постепенно започнаха да се връщат по местата си и да оформят достатъчно адекватен спомен за предишната вечер. Помнеше, че беше извикал такси, но появата на колата и пътуването до къщата за гости бяха черна дупка. Имаше само приблизителна представа как беше изкачил стълбите до стаята си, за да се просне в леглото.

Когато горе-долу се увери, че движенията няма да предизвикат фатален бунт в стомаха му, Амал направи предпазлив опит да стане от леглото. Опитът се оказа успешен. Той изрита обувките си и тръгна към банята, оставяйки след себе си различни части от облеклото си. Излезе от там едва след като се почувства значително по-добре след къпането и бръсненето. Часът беше осем и двайсет. Вратата на Брук от другата страна на стълбищната площадка беше затворена. Той отиде да почука и тихо я повика по име. Не получи отговор и реши, че вече е долу или просто се е прибрала в малките часове на нощта и сега си отспива.