Скотт Мариани - Наследството на Армадата

Запрепъва се надолу по стълбите. В носа го блъсна миризмата на прегоряла мазнина за пържене, която му се стори непоносима, но той все пак успя да се добере до трапезарията, без да повърне.

Никаква следа от Брук. Всъщност на долния етаж беше само хазайката, госпожа Шенан, която пържеше яйца и бекон в количества, които биха нахранили цялата ирландска армия.

Госпожа Шенан не реагира на смотолевеното от Амал „добро утро“, вероятно защото изобщо не усети присъствието му. На всичкото отгоре тя имаше сериозни проблеми със слуха — факт, който двамата с Брук установиха още в деня, когато се регистрираха. Този факт се потвърждаваше и в момента от малкия телевизор в кухнята с усилен до крайност звук.

Амал се насочи към една маса до прозореца, където госпожа Шенан рано или късно щеше да го забележи. Продължаваше да му се повдига при самата мисъл за храна, но копнееше за голяма чаша горещ и силно подсладен чай. Насочи поглед към мъгливото крайбрежие и се запита защо, по дяволите, беше напуснал обичайната си среда, за да се озове тук.

После се ядоса на себе си заради пълната си неблагодарност към добронамерена и искрена приятелка като Брук. Отново се замисли за гадния начин, по който беше приел да я придружи, а след това я бе изоставил. Каква глупост, господи! Оставаше му само да се надява, че не беше развалил окончателно вечерта й.

Осем и двайсет и пет. Главата на Амал се проясни достатъчно, за да си спомни, че само след час и четирийсет минути двамата трябваше да напуснат къщата за гости, за да хванат обратния полет до Лондон. Ако Брук не се появеше до пет-десет минути, трябваше да отиде да я събуди. Разбира се, другият вариант също не беше изключен — тя да е на крак от часове и всеки момент да се появи със зачервени бузи и разрошена от вятъра коса след сутрешната си разходка по брега. Това беше напълно в неин стил.

Мислите на Амал бяха прекъснати от госпожа Шенан, която най-сетне регистрира присъствието му и започна да се върти около него с тиган в ръка и да нарежда с пронизителен глас, който буквално пробиваше мозъка му. Да, беше спал добре, благодаря. Да, стаята е много хубава и топла. Но широката й озъбена усмивка помръкна в момента, в който той погледна димящата мазнина в тигана и любезно, но решително обяви, че не желае никакви яйца с бекон.

— О! — сепнато го изгледа тя, после укорително сви устни и добави: — Вие трябва да сте от онези мюсюлмани.

— Просто не съм гладен — поклати глава той. — Но една чаша чай ще ми дойде много добре.

— Чаша чай, значи — повтори госпожа Шенан, въздъхна разочаровано и се прибра в кухнята. Тиганът изтрещя върху печката.

— Предполагам, че не сте виждали приятелката ми Брук тази сутрин — подхвърли след нея Амал, повишавайки максимално тон, за да надвика телевизора. Кухнята вече гърмеше от началото на местните новини.

— Е? — изкриви лице госпожа Шенан, сложи ръка над ухото си и погледна към телевизора. — Да го намаля ли? — Ръката й се протегна към дистанционното. — Имате много тих глас…

— Исках да ви попитам… — започна Амал, после изведнъж млъкна и се втренчи в екрана. В следващия миг вече беше на крака и тичаше към кухнята, забравил за махмурлука си.

— Не! — изкрещя той. — Не го намалявайте!

Твърде късно. Госпожа Шенан вече беше натиснала бутона за изключване на звука. Амал спря под рамката на вратата и заби поглед в екрана.

Лишените от звук телевизионни кадри показваха катастрофирала кола на изпълнен със завои планински път, пресичащ някаква гола местност, която му изглеждаше шокиращо позната.

Черният ягуар беше пресякъл платното, за да се забие челно в огромна скала. По асфалта бяха разпръснати отломки. Катастрофиралата кола беше заобиколена от униформени полицаи, сините лампи на служебните им коли разпръскваха утринния здрач.

Амал гледаше с нарастващ ужас как парамедиците товарят в линейката си затворен в чувал труп. По лъскавите ламарини на колата ясно личаха дупки от куршуми. Задното стъкло липсваше, а задните гуми бяха надупчени от интензивна стрелба.

— Не, не, това не може да е истина! — прошепна със стиснати клепачи Амал, после отново отвори очи.

Но то беше истина.

На безмълвния екран се появи снимката на сър Роджър Форсайт, а след това и тази на Сам Шелдрейк.

— Включете звука, за бога! — изкрещя Амал.

Обърканата госпожа Шенан посегна към дистанционното. На екрана се появи лицето на непознат четирийсетгодишен мъж, здрав и набит.