Майкл Коннелли - Боговете на вината

— Да, госпожо.

— Това е моята съдебна зала, господин Холър, не вашата. И аз решавам кога да прекъснем за обяд.

— Да, Ваша Чест. Извинявам се, няма да се повтори.

— Ако се повтори, ще има последствия.

След това изсумтя и си тръгна, а черната й тога се развя след нея. Окопитих се и погледнах към Форсайт, който се подхилваше. Очевидно и преди бе работил с Легоу и знаеше какви са правилата й за приличие. Голяма работа, помислих си. Поне изчака съдебните заседатели да напуснат и чак тогава ме скастри.

Излязох от залата в коридора и видях Сиско да крачи нервно край асансьорите. Държеше телефона си до ухото, но не говореше.

— Къде е Фългони, по дяволите? — попитах.

— Не знам — отвърна Сиско. — Каза, че ще е тук. Чакам да ме свържат с него в кантората му.

— Има един час. И по-добре да се появи.

Кендъл си бе тръгнала преди обедната почивка и бе поела към Долината, за да си поеме смяната във „Флекс“. С Лорна тръгнахме по „Спринг“, а след това завихме по Главната улица към „Кафенето на Пийт“. По пътя непрекъснато поглеждах през рамо, за да съм сигурен, че ни пазят. Хората на Мойя не се отделяха от нас.

Бяхме избрали „Пийт“, защото там обслужването беше добро и бързо и сервираха отлични сандвичи с бекон, маруля и домати. Единственият проблем бе, че винаги гъмжеше от ченгета, и този път не беше по-различно. Ресторантът се намираше само на две пресечки от административната сграда на полицията и бе любим на костюмите от командния състав и на детективите от елитните отдели „Убийства“ и „Грабежи“. Размених си няколко неловки кимвания и погледи с хора, които познавах от предишни процеси и дела. Намерих маса, която бе скрита от по-голямата част от заведението зад дебела подпорна колона, и това беше добре. Започвах да се чувствам все едно съм влязъл във вражески лагер, а всичко, което исках, беше сандвич с бекон, маруля и домат върху пълнозърнеста филия.

Лорна прояви достатъчно разум и ме попита дали искам да пази тишина, докато размишлявам върху делото и следобедното заседание. Но й казах, че няма смисъл да съставям стратегия, докато не разбера дали Слай младши ще дойде в съда, както се очакваше от него. След като поръчахме, започнахме да разглеждаме графика ми и да търсим как да изкараме малко пари. Финансите на фирмата бяха на приключване. Преди да разбера, че няма да има повече златни кюлчета от Андре ла Кос, бях харчил щедро за разследване и подготовка за процеса. Излизаше повече, отколкото влизаше, и това беше проблем.

Това бе една от причините Дженифър Арънсън да не е в съда тази сутрин. Не можех да си позволя да я откъсна от работата с малкото платежоспособни клиенти, които имахме. Преди обед тя бе на изслушване по обявяване на фалита на собственика на сградата, в която правехме събранията на екипа.

Поне кредитната карта, с която платих обяда, все още не беше спряна. Представях си унижението, ако я бяха конфискували и срязали пред огромната публика от ченгета.

Добрите новини станаха две, когато получих есемес от Сиско на връщане.

Той е тук. Можем да продължим.

Споделих с Лорна, че Фългони вече е в съда, и можах да се отпусна по остатъка от пътя обратно. Докато Лорна не повдигна въпроса, който категорично избягвахме почти месец.

— Мики, искаш ли да започна да се оглеждам за шофьор?

Поклатих глава.

— Не искам да говоря за това сега. Освен това нямам кола. За какво ми е шофьор? Да не би да искаш да кажеш, че не искаш повече да ме караш?

Всяка сутрин тя ме взимаше от къщи и ме караше до съда. Обикновено Сиско ме връщаше у дома, за да може да провери къщата и да се увери, че е безопасна.

— Не, не е това — каза Лорна. — Нямам нищо против да те карам. Но докога ще чакаш, докато се върнеш към нормалния си живот?

Този процес бе добро спасение от душевната болка, причинена от катастрофата. Вниманието, което изискваше, не ми позволяваше да се връщам към онзи ден в Мохаве.

— Не знам — отвърнах. — Освен това не мога да си позволя нормалния си живот. Няма пари за шофьор, нито за кола, докато не получим чека от застрахователната компания.

Обезщетението се бавеше заради разследването. Калифорнийската магистрална полиция бе класифицирала катастрофата като убийство, причинено от умишлен удар на камион и последвало бягство. Камионът бе намерен на следващия ден, паркиран в поле в Хесперия и изгорен. Преди това бил откраднат от „Пътна помощ“. Доколкото знаех, магистралните полицаи нямаха представа кой го е карал, когато се е забил в линкълна ми.