Майкл Коннелли - Боговете на вината

— Върни се в залата, Ланкфорд.

— Защо съм в списъка? Защо искаш да свидетелствам?

Отидох до редицата с мивки и спокойно си измих ръцете. После попитах:

— А ти защо мислиш?

— Онзи път в прокуратурата — сети се той. — Каза, че си ме видял с шапка. Защо го каза, по дяволите?

Вдигнах поглед от ръцете си към огледалото и го погледнах в него.

— Споменал съм шапка?

Пресегнах се и издърпах цял наръч хартиени салфетки, за да си избърша ръцете.

— Да, спомена шапка. Защо?

Хвърлих салфетките в кошчето за боклук, обърнах се и се засуетих, сякаш се опитвах да си спомня нещо от далечното минало. След това го погледнах и поклатих глава, направих се на объркан.

— Не знам за шапката. Но знам, че ако още веднъж ме докоснеш така, ще си имаш повече неприятности, отколкото можеш да понесеш.

Отворих вратата и излязох в коридора, като оставих Ланкфорд в тоалетната. Едвам сдържах усмивката си, когато приближих Сиско, който все още седеше на пейката с Валенцуела. Първото правило на „Марко Поло“ беше да ги караме да гадаят. Скоро Ланкфорд щеше да получи повече причини за притеснение от шапката.

— Всичко наред ли е? — попита Сиско.

— Ланкфорд да не се опита да те хване за патката вътре? — добави Валенцуела.

— Да, нещо такова — казах аз. — Да вървим.

Отворих вратата към залата и я задържах, докато влязат. Докато те минаваха покрай мен, се огледах за Ланкфорд, но не го видях. Обаче видях брат си да върви по коридора с дебела синя папка под мишница.

— Хари.

Той се обърна, без да спира, и ме видя. Усмихна се и спря.

— Мик, как си? Как е ръката?

— Добре е. Да не си на дело?

— Да, в 111.

— Хей, това е процесът, който краде репортерите от моя процес.

Казах го на шега и се усмихнах.

— Неразкрит случай от 1994 година. Някой си Патрик Сюъл, голям нещастник. Докараха го от „Сан Куентин“, където излежава доживотна присъда за друго убийство. Този път му искат смъртна присъда.

Кимнах, но не можах да се насиля да му пожелая късмет. Все пак работеше за другата страна.

— Е, нещо ново за шофьора? — попита той. — Хванаха ли вече някого?

Взрях се в него за момент, чудех се дали не е чул нещо за разследването от колеги.

— Не още.

— Лошо — отвърна той.

Кимнах в знак на съгласие.

— Е, трябва да се връщам. Радвам се, че те видях, Хари.

— Аз също. Трябва някой път пак да съберем момичетата.

— Разбира се.

И двамата имахме дъщери на една и съща възраст. Но очевидно неговата все още му говореше, и то редовно. Все пак той вкарваше лошите в затвора. Аз ги вадех оттам.

Влязох в залата и се сгълчах наум за негативните си мисли. Опитах се да си спомня упреците на Адвоката, който ме съветваше да спра да изпитвам вина, за да дам най-доброто от себе си в защитата на Ла Кос.

След като съдебните заседатели се върнаха на местата си, призовах първия си свидетел. Валенцуела тръгна към свидетелската банка и тупна с ръка преградата пред заседателите, когато минаваше покрай тях. Държеше се все едно свидетелстването в дело за убийство е нещо толкова обичайно, колкото да си купи цигари от супермаркета.

Закле се и каза буква по буква името си на секретарката. Оттам поех аз и го накарах да каже на съдебните заседатели какво работи.

— Ами — започна той, — може да се каже, че съм човек с много умения. Аз съм смазката, която дава възможност на съдебната система да работи гладко.

За малко да го поправя, че е вазелинът на съдебната система, но се сдържах. Все пак беше мой свидетел. Накарах го да е по-конкретен относно заниманията си.

— Ами първо съм лицензиран поръчител по суми за пускане под гаранция — каза той. — Освен това имам и ЧД разрешително и го използвам. И ако слезете в кафенето на втория етаж, ще разберете, че съм му арендатор. В тази сделка сме заедно с брат ми. Така че…

— Да се върнем малко назад — прекъснах го. — Какво е ЧД?

— Частен детектив. Трябва ти разрешително от щатската управа, за да вършиш тази работа.

— Добре, а какво имате предвид, като казвате, че го използвате?

— Ами нали се сещате, да обслужвам юриспруденцията. Като например когато някой го съдят и адвокатът иска да му прати призовка, за да дойде да свидетелства или да даде писмени показания. Като това, което правя аз сега.

— Значи разнасяте призовки на свидетели?

— Да, нещо такова. С това се занимавам.

Въпреки всичките години, през които бе работил като смазка на съдебната система, беше ясно, че Валенцуела няма много опит в свидетелстването пред съда. Отговорите му бяха тромави и непълни. Мислех си, че ще е един от най-лесните за разпит свидетели, а се оказа, че трябва да положа допълнителни усилия и да му вадя думите с ченгел от устата. Това не бе най-доброто начало на изложението на защитата, но аз продължих, раздразнен повече на себе си, отколкото на него, че не го бях препитал предварително.