Майкл Коннелли - Боговете на вината

Още от избора на съдебни заседатели на задния ред неотклонно седяха двама мъже. Не им знаех имената, но знаех кои са. Носеха скъпи костюми, но изглеждаха не на място в тях. Бяха мускулести, с много мургави кожи, очевидно защото прекарваха по-голямата част от времето си навън, а не в съдебната зала. Имаха същата физика и същите широки рамене като Хектор Аранд Мойя. Бях ги нарекъл просто „хората на Мойя“. Бяха част от закрилниците, които Мойя бе пратил да ме пазят след катастрофата в планината. Бях отказал предложението му за охрана при посещението в затвора. За Ърл Бригс бе прекалено късно, но аз втори път не казах „не“ на офертата.

И това бяха всички. Никой друг не искаше да гледа процеса. Любовникът на Ла Кос — Дейвид, го нямаше. Изчезна, след като взе всичкото останало злато на Ла Кос. Напусна града в деня преди началото на делото. Тази загуба бе най-голямата причина Андре да се завърти в спиралата надолу.

Донякъде го разбирах. Присъствието на Кендъл в залата бе много важно за мен. Чувствах се подкрепен и не толкова самотен. Все едно имах партньор в битката. Но дъщеря ми засега не бе стъпила в съда и от това ме болеше. Срещата в болницата само възстанови донякъде отношенията ни. А и училището вече не беше извинение, защото докато обвинението излагаше тезата си, започна междусрочната ваканция. Инстинктивното ми обръщане към публиката бе още една надежда, че тя може да е там.

— Не можеш да си позволиш да се тревожиш за това сега — прошепнах на Андре, а и на себе си. — Трябва да изглеждаш силен. Бъди силен.

Андре кимна и се опита да се усмихне.

Когато Дейвид избяга със златото, Ла Кос не бе единственият излъган. Дотогава вече бях взел разписка за второ кюлче. Трябваше да получа трето в началото на процеса. Така че делото, от което очаквах тлъста печалба, се превърна в про боно. Екипът на Холър вече не получаваше пари.

Точно в десет часа съдия Легоу се появи от покоите си и седна на мястото си. Както обикновено погледна Форсайт и мен и попита дали имаме да кажем нещо преди да покани съдебните заседатели. Този път имаше. Станах с купчина документи в ръка и казах, че имам нов списък със свидетели, които искам съдът да разгледа и да одобри. Тя ми махна да се приближа до катедрата й. Подадох й новия списък, дадох копие и на Форсайт. Още не бях седнал и Форсайт стана, за да възрази.

— Ваша Чест, адвокатът ви пробутва стара измамна практика и се опитва да скрие истинските свидетели в море от имена. Списъкът му отпреди началото на процеса беше огромен, а сега е добавил по моя преценка от двайсет до двайсет и пет нови имена. Очевидно е, че голяма част от тези хора изобщо няма да бъдат призовани.

Махна с листовете зад себе си към мястото, на което седеше Лий Ланкфорд, и продължи:

— Виждам, че иска да призове и детектива на прокуратурата, който работи по случая. Да видим какво още. Вече има не един, а двама федерални затворници. И един… двама… трима… надзиратели. И почти всички обитатели на сградата, в която е живяла жертвата…

Млъкна насред тирадата си и пусна листовете на масата, сякаш ги хвърляше в кошчето за боклук.

— Обвинението възразява, Ваша Чест. Би било невъзможно да се отговори, без да се даде време за преглед на имената и определяне на отношението на тези хора към делото, ако изобщо има такова.

Възраженията на Форсайт не бяха изненадващи. Даже разчитахме на тях в стратегията, която бяхме изработили и която бяхме нарекли „Марко Поло“. Бяхме я планирали на бялата дъска, която Лорна бе донесла по моя молба и бе сложила пред тухлената стена в заседателната зала. Списъкът със свидетелите беше първият ход в гамбита и Форсайт правеше точно каквото се очакваше от него, макар засега да не бе обърнал внимание — или поне да не го бе показал с думи — на най-важното име. Наричахме го дълбочинен експлозив, който бе заровен под повърхността и чакаше да бъде детониран от първото погрешно движение на обвинението.

Станах да отговоря на възраженията, като хвърлих още един бърз поглед към публиката. Дъщеря ми все още я нямаше, но получих усмивка от Кендъл. Докато се обръщах, очите ми за миг се натъкнаха на очите на Ланкфорд. Той ме изгледа по начин, шейсет процента от който можеше да се определи като „какво, по дяволите, е това“, а останалите четирийсет бяха обичайното „да ти го начукам“. Но именно на тези шейсет процента се надявах.

— Ваша Чест — казах, като най-накрая се обърнах към съдията, — от възраженията на господин Форсайт е очевидно, че той вече знае кои са тези хора и как са свързани с делото. Въпреки това защитата с радост ще му даде време да прегледа новите имена и да отговори. Но няма нужда да прекъсваме процеса. Смятам да занимая съдебните заседатели с дълго отлаганата ми встъпителна реч и след това да започна с разпити на свидетели от първоначалния списък, които вече са одобрени от съда.