Майкл Коннелли - Боговете на вината

— Андре, добре ли си? — попитах го веднага щом седна до мен.

— Да — прошепна той. — Уикендите са дълги, когато си на топло.

— Знам. Дават ли ти още лекарства за стомаха?

— Дават ми, пия ги, но не знам дали помагат. Вътрешностите ми все още горят като подпалени.

— Е, да се надяваме, че няма да останеш още дълго вътре. Ще те пратим в най-добрата болница веднага щом те измъкнем.

Ла Кос кимна, сякаш за да ми каже, че не му се вярва някога да остави зад гърба си оковите и затвора. Дългите периоди зад решетките имат такъв ефект върху хората — разяждат надеждата им. Дори и на невинните.

— Как я караш ти, Мики? — попита той. — Как е ръката ти?

Въпреки собственото си тежко положение Андре никога не пропускаше да попита и за мен. В много отношения все още се възстановявах от катастрофата с линкълна. Ърл бе загинал, а аз бях ранен, но най-вече вътрешно.

Физически претърпях сътресение на мозъка и имах нужда от операция за наместване на носа. Направиха ми двайсет и девет шева на всички прорезни рани. Два пъти седмично трябваше да ходя на физиотерапия, за да възстановя напълно движението на лявата си ръка, която имаше скъсани сухожилия на лакътя.

Казано направо — беше малкият дявол. Някой дори би казал, че съм се отървал без нищо. Но физическите наранявания дори не се доближаваха до вътрешните травми, които носех в себе си. Всеки ден тъгувах за Ърл Бригс и скръбта ми се равняваше само на вината, която изпитвах заедно с нея. Не минаваше и ден, без да проверя отново ходовете и решенията си от април. Най-много ме измъчваше решението да оставя проследяващото устройство на колата си и да подразня тези, които ме следяха, като отида до Викторвил, за да се видя с Хектор Мойя. Последствията от него щях да нося завинаги и към тях винаги щеше да е прикрепено усмихнатото лице на Ърл Бригс.

До огледа на останките от линкълна проследяващото устройство беше изчезнало, но беше там следобеда, когато Сиско отиде да види колата. За мен нямаше съмнение кой ни е проследил до Викторвил. Нито кой е решил да обърне линкълна, дори може би го бе направил лично. Имах само една-единствена цел в този процес — да спечеля свободата на Андре ла Кос и да изчистя името му. Но смятах, че унищожаването на Джеймс Марко е неразривна част от съдебната ми стратегия.

Като се връщах към случилото се на магистрала 15, виждах само едно последствие от него, което с огромни уговорки можеше да се нарече добро. С Ърл бяхме превозени с хеликоптер до болницата във Викторвил. Ърл беше мъртъв, когато пристигнахме, а аз бях приет в спешното отделение. Когато дойдох в съзнание след операцията, дъщеря ми беше до леглото ми и ми държеше ръката. Този жест помогна много за изцерението вътре в мен.

Процесът бе отложен с почти месец, докато се възстановя, и цената на това плати най-вече Андре. Още един месец зад решетките, още един месец на умираща надежда. Нито веднъж не се оплака. Само искаше да се оправя.

— Добре съм — казах му. — Благодаря, че попита. Нямам търпение да започна, защото най-накрая и на теб ти дойде редът. Днес започваме да разказваме различна история.

— Добре.

Каза го не много убедено.

— Искам да се съсредоточиш само върху едно нещо, Андре.

— Да, знам, знам. Да не изглеждам виновен.

— Точно така.

Ударих го на шега по рамото със здравата си ръка. Тази мантра му повтарях още от първия ден. Не изглеждай виновен. Човек, който изглежда виновен, обикновено го осъждат. В случая с Андре бе по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Той изглеждаше съсипан, а това доста прилича на виновен.

Разбира се, аз знаех доста за това какво е да изглеждаш и да се чувстваш виновен. Но също като Андре се опитвах да си играя ролята. Не бях пил нищо от вечерта преди избора на съдебни заседатели. Дори през уикендите. Бях съсредоточен и подготвен. За Андре днес бе първият ден от остатъка от живота му. За мен — също.

— Ще ми се и Дейвид да е тук — прошепна Андре толкова тихо, че едва го чух.

Думите му ме накараха да се обърна инстинктивно назад и да огледам задната част на залата. Местата за публиката бяха почти празни както от самото начало на процеса. В отделение 111 съдеха сериен убиец и това дело бе привлякло по-голямата част от представителите на пресата. Ла Кос получаваше минимално внимание в новините и циникът в мен реши, че това е защото жертвата е проститутка.

Но си имах и мажоретки. Кендъл Робъртс и Лорна Тейлър седяха на първия ред точно зад адвокатската банка. Лорна бе идвала от време на време от началото на процеса, но за Кендъл това бе първо посещение. Притесняваше се да влезе в съда, за да не се натъкне на някой от миналото си, и бе стояла надалеч, докато не настоях да дойде поне за встъпителната ми реч. Бяхме се сближили от април насам и исках да е с мен за емоционална подкрепа.