Майкл Коннелли - Боговете на вината

Замислих се за Мойя и за разговора, който току-що бяхме провели с него.

— Възможно е — казах. — Но нещо ми подсказва, че случаят не е такъв. Той иска да спечели честно. Ако жалбата му бъде удовлетворена, ще го пуснат на свобода. Вече е лежал осем години за петдесет грама. Единственото, което го държи зад решетките, е притежанието на оръжие.

— Е, при всички случаи ще ти трябва силен съдия — каза Сиско. — Който да устоява на натиск.

— Да, не са останали много такива.

Това бе самата истина. Много съдии вече работеха открито за обвинението. А и тези, които не го правеха, щяха да бъдат притиснати силно да не ми позволят да разгърна защитата си така, както вече я виждах. Истинската битка по това дело щеше да се води на предварителните изслушвания преди свикването на съдебните заседатели. Освен ако не измислех друга стратегия да призова свидетелите си.

Реших засега да не мисля за това.

— А ти напредваш ли? — попитах.

— Вече съм близо до това да свържа Ланкфорд и Марко.

Това бе добра новина.

— Разкажи ми.

— Още не съм сигурен, така че дай ми още ден. Става въпрос за двойно убийство в Глендейл. Кражба на наркотици преди десет години. Очаквам документите. Случаят не е разкрит, така че няма проблеми да ги получа.

— Обади се като научиш нещо. Днес чувал ли си се с Бълокс?

— Не.

— Тя…

— Хей, шефе! — обади се Ърл от предната седалка.

Потърсих очите му в огледалото за обратно виждане. Те не гледаха към мен, а към нещо зад нас. Нещо, което го бе изплашило.

— Какво…

Ударът беше шумен и силен. Нещо с мощта на влак ни блъсна отзад. Бях закопчан с предпазен колан, но въпреки това изхвърчах напред към масичката, прикачена за седалката пред мен, а когато линкълнът занесе надясно, изхвърчах настрани. Все пак успях да вдигна глава достатъчно, за да погледна през страничния прозорец. Видях мантинелата една микросекунда преди да се ударим в нея и да се превъртим върху й.

Колата започна да се търкаля по бетонния склон, в ушите ми отекна пронизителен звук от мачкане на метал и чупене на стъкла, докато автомобилът се претъркаляше — веднъж, два пъти, три пъти. Мятах се из купето като парцалена кукла. Накрая дъното застърга земята и колата спря под ъгъл 45 градуса на склона.

Не знам колко дълго съм бил в безсъзнание, но когато отворих очи, осъзнах, че вися с главата надолу на предпазния колан. Възрастен мъж, застанал на четири крака, се взираше в мен през счупения прозорец на издигнатия край на колата.

— Господине, добре ли сте? — попита той. — Катастрофирахте лошо.

Не отговорих. Посегнах към колана и освободих заключването, без да мисля. Паднах на покрива на колата, в бузата ми се заби стъкло, цялото тяло ме заболя още по-силно.

Простенах и започнах бавно да се надигам. Потърсих Ърл на предната седалка.

— Ърл?

Нямаше го.

— Господине, по-добре излезете от колата. Мирише на бензин. Мисля, че резервоарът е пробит.

Обърнах се към бъдещия си спасител.

— Къде е Ърл?

— Ърл шофьорът ви ли е?

— Да. Къде е?

Пресегнах се, за да извадя стъклото от бузата си. Усетих кръв по пръстите си.

— Излетял е навън — каза спасителят. — Лежи ей там. Изглежда зле. Мисля, че… Е, санитарите ще кажат. Обадих се на 911 и те идват насам.

Погледна ме и кимна.

— Благодаря — казах.

— Нека ви помогна да излезете. Това може да се подпали всеки миг.

Чак когато изпълзях навън и се изправих с мъка, прегърнал своя спасител, видях Ърл да лежи по корем на склона над линкълна. По бетона от лицето и шията му се стичаше гъста струя кръв.

— Извадили сте късмет — каза мъжът.

— Да, аз съм си късметлия — отвърнах.

Свалих ръката си от раменете му, приведох се и пропълзях нагоре до Ърл. Веднага разбрах, че е мъртъв. Сигурно бе изхвърчал и след това колата се беше търколила върху него. Черепът му беше счупен и лицето му беше смазано и страшно за гледане.

Седнах на бетона до него и извърнах очи. Видях спасителя ми да се взира в мен, на лицето му бе изписан ужас. Знаех, че носът ми е счупен и че покрай устата ми се стича кръв. Предположих, че и аз съм страшен за гледане.

— Видяхте ли какво се случи? — попитах.

— Да, видях. Беше червен камион. Удари ви все едно ви нямаше и след това продължи напред.

Кимнах и сведох поглед. Видях протегнатата ръка на Ърл с дланта надолу върху бетона. Сложих своята върху нея и казах:

— Съжалявам, Ърл.

На прокуратурата й трябваха осем дни, за да изложи обвинение срещу Андре ла Кос, като стратегически приключи в петък, за да може съдебните заседатели да имат цял уикенд да обмислят случая, преди да чуят и една дума от защитата. Прокурор Бил Форсайт направи семпла презентация, нищо лъскаво, нищо прекалено. Методично изгради тезата си около видеозаписа с разговора с обвиняемия, като се опита да го свърже с физическите улики от местопрестъплението. На записа Ла Кос казваше, че е хванал Глория Дейтън за гушата по време на спора им. Форсайт веднага след това спомена, че според съдебния лекар подезичната кост на жертвата е счупена. Тази връзка беше в основата на обвинението и всички други доводи тръгваха от нея като кръгове около хвърлен в езеро камък.