Майкл Коннелли - Боговете на вината

Кимнах, сякаш му съчувствах.

— Е, радвам се, че не се е случило. Защото съм все още тук и мога да ти помогна.

Той поклати глава.

— Единствената причина да ти казвам това е, че само идиот може да си помисли, че имам мотив да очистя теб и Глория Дейтън. Не съм аз. Ако бях, вие двамата просто щяхте да изчезнете. Така се прави. Няма да има дело, нито процес срещу невинен човек.

Кимнах.

— Разбирам. Знам, че за теб няма значение, но аз също трябва да ти кажа, че преди осем години просто си вършех работата — да защитавам по възможно най-добрия начин клиентката си.

— Няма значение. Това са вашите закони. Вашите правила. Предателят е предател и в моя бизнес той изчезва. Понякога заедно с адвокатите си.

Той се взираше хладно в мен, а очите му бяха най-тъмните, които бях виждал, може би само с изключение на очите на брат ми Бош. След това отклони поглед и смени тона, защото премина към деловата част. От гласа му изчезна смъртоносната заплаха и на нейно място се появи колегиална готовност за съдействие.

— Е, господин Холър, какво ще обсъждаме днес?

— Искам да поговорим за оръжието, което е намерено в хотелската ти стая при ареста ти.

— Не беше мое. Повтарям го от самото начало. Никой не ми вярва.

— Не съм бил там от самото начало — или поне не съм работил за теб. Но съм сигурен, че казваш истината.

— И ще направиш нещо за това?

— Ще опитам.

— Разбираш ли какъв е залогът?

— Разбирам, че хората, които са ти сторили това, няма да се спрат пред нищо, за да запазят престъпленията си в тайна. Защото съм сигурен, че не си единственият, с когото са постъпили така. Те вече убиха Глория Дейтън. Така че ще трябва да сме много предпазливи, докато не съберем достатъчно доказателства, за да се явим в съда. Щом стигнем до съда, ще им е по-трудно да се крият зад значките си и в сенките на нощта. Ще трябва да излязат на светло и да отговорят на въпросите ни.

Мойя кимна, после попита:

— Глория — тя важна ли беше за теб?

— За известно време. Но в момента за мен е важно, че в затвора имам клиент, обвинен в убийството й, което не е извършил. Трябва да го измъкна и имам нужда от помощта ти. Ако ти ми помогнеш, и аз ще ти помогна. Така става ли?

— Става. Имам хора, които могат да те защитят.

Кимнах. Очаквах да направи такова предложение. Но не се интересувах от подобна защита.

— Мисля, че съм си добре и така — казах. — Имам си свои хора. Но ето какво ще ти кажа. Клиентът ми е в педалското отделение на мъжкия централен затвор на Лос Анджелис. Мислиш ли, че можеш да уредиш някой да го наглежда? Той е сам там. Когато тръгнат към процес, много от тайните ще излязат наяве. А всички знаят, че най-добрият начин да се избегне това е да няма процес.

Мойя кимна.

— Няма клиент — няма процес.

— Правилно си разбрал — отвърнах аз.

— Тогава ще се погрижа да бъде защитен.

— Благодаря. И като стана въпрос, на твое място бих удвоил охраната ти тук.

— И това ще бъде направено.

— Добре. А сега да поговорим за оръжието.

Отгърнах няколко страници назад от бележника си на записките, които си бях водил, докато четох протоколите от делото му. Припомних си фактите и вдигнах очи към Мойя.

— Добре, един от полицаите, които са те арестували, описва пред съда как са влезли в стаята ти, как са те задържали и са намерили оръжието. Ти беше ли в стаята, когато го намериха, или вече те бяха извели?

Той кимна, за да покаже, че му е лесно да отговори на този въпрос.

— Беше апартамент с две стаи. Сложиха ми белезници и ме накараха да седна на дивана във всекидневната. Пазеше ме един въоръжен полицай, докато другите претърсваха. Намериха кокаина в чекмедже в спалнята. След това казаха, че са намерили пистолет. От спалнята излезе друг полицай, показа ми оръжието в найлонова торба, а аз обясних, че не е мое. А той каза: „Вече е твое“.

Записах си, след това заговорих, без да си поглеждам бележника.

— И това е полицаят, който е свидетелствал пред съда? Робърт Рамос?

— Същият.

— Сигурен си, че е казал „Вече е твое“, когато ти си отрекъл, че това оръжие ти принадлежи?

— Точно това каза.

Беше хубаво да го зная. Може и да беше „думата на единия срещу думата на другия“ и дори да не го допуснат като свидетелство в съда, но ако Мойя казваше истината — а аз вярвах, че е така, това означаваше, че Рамос сигурно е знаел, че пистолетът е подхвърлен в стаята. Може би е бил инструктиран да погледне под матрака.

— По време на процеса не е представен видеозапис от претърсването. Спомняш ли си дали имаше някой с камера?