Майкл Коннелли - Боговете на вината

Изведнъж осъзнах нещо, което би могло да отговори на всички въпроси, които си задавах, откакто открих, че призовката на Кендъл Робъртс е фалшива. Смушках Фългони в гърдите.

— Знам какво е станало. Решил си, че Марко има свой човек в съдебната администрация. Някой, който му е казал за секретната призовка. Затова синът ти е подправил призовката, която Валенцуела занесе на Кендъл Робъртс. Не сте искали пак да направите същото — да предизвикате нечие убийство. Искали сте тя да се яви, за да може Младши да разбере какво знае тя за Глория и Марко, но сте се страхували, че ако призовката е истинска, тя може пак да стигне до Марко, дори да е засекретена.

— Не знаеш какво говориш, Холър.

— Не, много добре знам какво говоря. Призовката по някакъв начин е убила Глория. И двамата сте го знаели и сте решили да не шумите за това, да се покриете, докато някой нещастен кретен не го отнесе.

— Много грешиш.

— Нима? Не мисля. Защо прати призовки тази седмица? На мен, Марко и фалшивата до Кендъл Робъртс? Защо сега?

— Защото жалбата е подадена преди почти половин година. Трябваше да направим нещо, или тя щеше да бъде отхвърлена. Нямам нищо общо с Глория Дейтън или…

— Не ми говори глупости! И знаеш ли какво, Слай? Ти и синът ти не сте по-добри от Марко и Ланкфорд.

Фългони стана.

— Първо, не знам кой е Ланкфорд. И второ, приключихме. И можеш да забравиш за Мойя. Той е наш, не твой. Няма да се видиш с него.

Обърна се и тръгна към вратата.

— Седни, Слай, не сме свършили — казах на гърба му. — Ако излезеш от тази стая, щатската адвокатска колегия ще подгони теб и сина ти. Ти вече не си адвокат, Слай. Направил си си фабрика за жалби тук и захранваш с работа детето си, което седи в кантората с тениска на „Доджърс“ и няма представа какво е да си адвокат. Колегията ще го разкъса и ще го изхвърли на боклука. Искаш ли това да му се случи? Заради теб? Кого ще захранваш с работа, след като Младши излезе от бизнеса?

Фългони се обърна и ритна вратата с пета, за да даде знак на надзирателя.

— Какво избираш, Слай? — попитах аз.

Надзирателят отвори вратата. Фългони хвърли поглед към мен, поколеба се и след това каза, че му трябват още пет минути. Вратата се затвори и Фългони се обърна към мен.

— Вчера си заплашил сина ми, но не мислех, че ти стиска да заплашиш и мен.

— Това не е заплаха, Слай. Ще ви съсипя и двамата.

— Ти си задник, Холър.

Кимнах.

— Да, задник съм. Особено когато имам невинен човек, обвинен в убийство.

Той нямаше какво да отговори на това.

— Сядай на стола — наредих му аз. — За да ми кажеш какво да правя с Хектор Мойя.

Между разговорите с Фългони и Мойя чаках двайсет и пет минути, през които чух още два разтърсващи гърмежа от преминаването на свръхзвуковата граница. Когато вратата най-накрая се отвори, Мойя пристъпи вътре бавно и спокойно, вперил очи в мен. Движеше се с грация и лекота, които бяха в пълен разрез с положението му, дори можеха да заблудят, че двамата мъже зад него са лична прислуга, а не надзиратели в затвор. Оранжевият му гащеризон светеше и беше прясно изгладен, за разлика от този на Фългони, който бе избелял от хилядите пранета и опърпан по крачолите и ръкавите.

Мойя бе по-висок и по-мускулест, отколкото бях очаквал. И по-млад. Не можех да му дам повече от трийсет и пет. Имаше широки рамене и тясна талия. Ръкавите на гащеризона му бяха опънати по бицепсите му. Дадох си сметка, че въпреки че имах нещо общо с делото му преди осем години, никога не го бях виждал лично, нито на снимка във вестника или в репортаж по телевизията. Бях си изградил образ на базата на въображението. Представях си го дребен и набит, зъл и жесток човек, който е получил каквото заслужава. Не очаквах да видя този екземпляр, който сега стоеше срещу мен. И това бе притеснително, защото за разлика от Фългони китките и глезените на Мойя не бяха вързани с верига. Той беше свободен точно като мен.

Той веднага схвана тревогата ми и се опита да ме успокои, преди да седне.

— Аз съм много по-отдавна тук от Силвестри — каза той. — Имат ми доверие и не ме оковават като животно.

Говореше със силен акцент, но всичко му се разбираше. Кимнах предпазливо, защото не знаех дали обяснението му не съдържа някаква заплаха.

— Защо не седнеш — подканих го.

Мойя дръпна стола и седна. Кръстоса крака и хвана ръцете си в скута. Изглеждаше съвсем спокоен, все едно бяхме в адвокатска кантора, а не в затвор.

— Знаеш ли — започна той, — преди половин година имах намерение да те убия по много мъчителен начин. Когато Силвестри ми разказа за ролята ти в моето дело, много се ядосах. Бях разстроен и те исках мъртъв, господин Холър. Глори Дейс също.