Майкл Коннелли - Боговете на вината

— Шефе, ако нямаш нищо против, ще те изчакам отвън — каза Ърл.

Усмихнах му се в огледалото за обратно виждане.

— Нямам нищо против, Ърл. Де да можех и аз да остана при теб.

Подадох му телефона си. Нямаше да ме пуснат вътре с него, което беше иронично, защото повечето затворници имаха достъп до мобилни телефони.

— Ако се обадят Сиско, Лорна или Бълокс, вдигни и им кажи, че съм вътре. Всички други да оставят съобщение на гласовата поща.

— Ясно.

Остави ме пред главния вход за посетители.

Процедурата по допуска ми до свиждане с Фългони и Мойя мина гладко. Трябваше да им покажа шофьорската си книжка и картата си от калифорнийската адвокатска колегия, след това да подпиша декларация, че съм адвокат, и друга, че не внасям наркотици или друга нелегална контрабанда в сградата. Свалиха ми колана и обувките и ме накараха да мина през магнитометър. Оставиха ме в стаята за срещи на адвокати и клиенти и ми дадоха електронна аларма, която да закача на колана си. Ако клиентът ми ме нападнеше физически, трябваше да сваля устройството с размери на пейджър от колана си и алармата щеше сама да се задейства и да повика надзирателите. Разбира се, за да го направя, би трябвало да съм жив, но тази подробност не бе спомената. Правеха всичко това заради последните съдебни разпореждания, които забраняваха на надзирателите да присъстват на срещите между адвокати и клиенти в затвора.

Оставиха ме в една стая три на три метра. В нея имаше маса, два стола и интерком на стената до вратата. Чакането се подразбираше. Не си спомням да съм ходил на свиждане на клиент и когато вляза в специално предназначената за това стая, той вече да ме чака вътре.

Адвокатите се срещат с по няколко клиенти в затвора, дори когато случаите им не са свързани. Така се пести от път и от време за допуск — всичко се върши наведнъж. Но обикновено водят затворниците по график, който е удобен на персонала и зависи от това дали затворниците са на разположение. Бях помолил отговорника за посещенията да се видя първо с Фългони, а след това с Мойя. Той се бе намръщил и бе казал, че ще види какво може да направи.

Може би затова чакането ми се стори извънредно дълго. Минаха трийсет минути, преди най-накрая да ми доведат Фългони. За малко да кажа, че ми водят неправилния човек, но след това осъзнах, че това наистина е Силвестър Фългони старши. Макар да го познах, той не беше същият човек, когото познавах от съдебните зали. Този, който влезе при мен с вериги на краката, беше блед, оцъклен и приведен и за първи път си дадох сметка, че през цялото време, докато сме работили заедно в Лос Анджелис, той май е носил тупе. В затвора не позволяваха подобна суета. Темето му бе плешиво и лъщеше под светлината на флуоресцентните лампи на тавана.

Седна срещу мен на масата. Китките му бяха в белезници, вързани за верига на кръста. Не си стиснахме ръцете.

— Здрасти, Слай — казах аз. — Как беше обядът?

— Като всеки ден тук. Евтин салам и бял хляб, които не стават за храна на хора.

— Съжалявам да го чуя.

— А аз не. Предполагам, че когато започне да ми харесва, тогава наистина ще имам проблем.

Кимнах.

— Разбирам.

— Не знам за теб, но аз съм имал клиенти, които обичаха да се крият в затвора. В място като това. Беше им по-лесно, отколкото на улицата, защото тук си имаш двата квадратни метра, легло и чисти дрехи. Секс и наркотици лесно се намират, стига да ги пожелаеш. Опасно е, но и на улицата си е опасно.

— Да, и аз съм имал такива клиенти.

— Е, аз не съм от тях. Смятам това място за ада на земята.

— Но ти остава по-малко от година, нали?

— Триста четирийсет и един ден. Преди можех да ти кажа до час и минута, но сега малко се поуспокоих.

Кимнах отново и реших, че достатъчно сме си бъбрили общи приказки. Време беше да се захващаме за работа. Не бях бил път дотук, за да обсъждам предимствата и недостатъците на затворническия живот или образно казано да потупам Силвестър Фългони по рамото.

— Говори ли тази сутрин с Хектор Мойя за мен?

Фългони кимна.

— Говорих. Всичко е уредено. Той ще се види с теб и ще те приеме за адвокат заедно с младия Слай.

— Добре.

— Не бих казал, че е много щастлив от това. Убеден е, че отчасти ти си виновен да е тук.

Преди да кажа и дума в своя защита, се чу гръм, който разтърси стаята, а според мен — и целия затвор. Ръката ми се стрелна към алармата на колана, като първата ми мисъл беше, че това е някаква експлозия и в затвора става бунт. След това забелязах, че Фългони дори не трепна — дори се усмихваше самодоволно.