Майкл Коннелли - Боговете на вината

— Чудех се дали изобщо да ти казвам — продължих аз. — Но си помислих, че трябва да знаеш. Тази вечер взех предпазни мерки. Слязох от дома си надолу по хълма пеша и хванах такси. Няма да разберат, че съм се виждал с теб. Колата ми е пред къщата ми.

— Откъде знаеш, че не те следят?

— Пратил съм хора да работят по това. По всичко личи, че е само проследяващото устройство.

Дори ако това по някакъв начин я бе успокоило, това не си пролича.

— Не можеш ли просто да го свалиш и да се отървеш от него? — попита тя.

— Това е една от възможностите — отговорих аз. — Но има и други. Може да успеем да го използваме срещу тях. Нали разбираш, да им даваме информация, която е объркваща или погрешна. Все още мислим по въпроса, така че засега сме го оставили. Защо не започваш да ядеш?

— Май вече не съм гладна.

— Хайде де, работила си цял ден. Каза, че умираш от глад.

Тя неохотно сипа соев сос в една от малките чинийки и го смеси с уасаби. След това топна вътре резен суши и го изяде. Хареса й и веднага си взе друг. Не можех да ям с клечки, затова хванах с пръсти едно калифорнийско рулце. И пропуснах уасабито.

Две хапки по-късно пак се върнах към деловата част.

— Кендъл, знам, че те питах за това вчера, но трябва да го направя пак. Този агент Джеймс Марко — сигурна ли си, че никога не си си имала вземане-даване с него? Тъмнокос мъж, в момента е на около четирийсет години. Има мустаци, зли очи. Той…

— Ако е от Агенцията за борба с наркотиците, няма нужда да ми го описваш. Никога не съм имала вземане-даване с тази агенция.

Кимнах.

— Добре, и не можеш да се сетиш за никаква причина да попаднеш в радара му във връзка с Глория Дейтън?

— Не, никаква причина.

— Вчера ми каза, че една от услугите, които си извършвала, е да доставяш кокаин. Глория и Трина са взимали наркотика от Мойя. Ти откъде го взимаше?

Кендъл бавно сдъвка калифорнийското рулце, което ядеше, след това остави клечките до чинията си и каза:

— Наистина не ми се говори за това. Мисля, че си ме довел тук, за да се чувствам притисната в ъгъла и да трябва да отговарям.

— Не — отвърнах веднага. — Това не е вярно. Не искам да се чувстваш притисната. Съжалявам, ако съм прекалил. Просто искам да съм сигурен, че си в безопасност, това е всичко.

Тя си изтри устата със салфетка. Имах чувството, че вечерята е приключила.

— Трябва да отида до тоалетната — каза тя.

— Добре — отвърнах.

Станах и бутнах стола си назад, за да има място за маневриране.

— Ще се върнеш ли? — попитах.

— Да, ще се върна — отговори тя троснато.

Седнах и се загледах след нея, докато вървеше към коридора в дъното. Знаех, че може да си тръгне през задната врата и нямаше да разбера, че го е направила. Но й вярвах.

Извадих телефона си, за да видя дали дъщеря ми не е отговорила на съобщението, но не беше. Помислих да й пратя ново, може би да й пратя снимка на калифорнийско рулце от „Катцу-я“, но реших да не прекалявам.

Кендъл се върна след по-малко от пет минути и тихо си седна на мястото. Преди да заговоря, тя каза нещо, което очевидно бе репетирала в тоалетната:

— Продуктът, който доставях на клиентите, взимах от Хектор Мойя, но не директно. Купувах го от Глория и Трина на цена, която те ми кажеха. Нито веднъж не съм срещала дилъра им, нито някакъв агент от Агенцията за борба с наркотиците. Това е нещо, което съм оставила в миналото, и не искам повече да говоря за него нито с теб, нито с някой друг.

— Всичко е наред, Кендъл. Напълно разби…

— Когато ме покани на вечеря, бях толкова щастлива. Помислих си… Помислих си, че е по друга причина, и бях развълнувана. Затова реагирах така, когато попита за наркотиците.

— Съжалявам, че оплесках нещата. Но повярвай ми, и аз бях развълнуван, когато каза, че ще дойдеш. Защо не забравим за работата и не си ядем сушито? — И посочих платото. По-голямата част от поръчката ни си стоеше непокътната.

Тя се усмихна предпазливо и кимна. И аз й се усмихнах и казах:

— Тогава ще ни трябва още саке.

По пътя към къщи реших да оставя таксито да ме откара чак до вратата. Бях уморен от работа, новини и прехода по пътеката във Фриман Каниън. Предполагах, че дори някой да наблюдава къщата ми, би се чудил къде съм бил през последните четири часа. Платих, слязох и тръгнах по стълбите към пътната врата.

Когато се изкачих, се обърнах да огледам пъстроцветния пейзаж. Нощта беше ясна и виждах всичко чак до кулите на Сенчъри Сити. Спомних си, че някъде близо до тези кули в низината Слай Фългони младши бе отцепил жалката си територия в юридическия свят.