Майкл Коннелли - Боговете на вината

— Тук шибаният обяд е в десет и половина. Някога имах запазена маса в „Уотър Грил“ всеки ден.

Кимнах. Малките неща липсват най-много.

— Добре, значи ще се видим следобед по твое време. Първо с теб, после с Мойя. Припомни му, че този път съм на негова страна. Става ли?

— Става.

— До скоро.

Прекъснах връзката и отворих съобщенията. Дъщеря ми още не беше отговорила на есемеса, който й бях пратил преди почти шест часа.

Нагласих алармата на телефона за седем и го оставих на нощното шкафче. Съблякох се и този път се пъхнах под завивките. Легнах по гръб и се замислих. Първо за дъщеря си, после за Кендъл. Беше ме целунала пак, когато се разделяхме пред входа на „Катцу-я“. Усещах, че нещо в мен се променя. Сякаш затварях една врата и отварях друга. От това се чувствах едновременно тъжен и изпълнен с надежда.

Преди да се унеса, си спомних черния кон, който тичаше в полето под светкавиците. Държах го за шията, защото нямаше юзди. Спомних си, че го стисках здраво, сякаш от това зависеше животът ми.

Слязох по стълбите пред дома си точно в осем. Ърл Бригс ме чакаше, облегнат на колата си и обърнат към гледката към Западен Холивуд, която се открива през скалите на Лоръл Каниън.

— Добро утро, Ърл — казах аз.

Той взе двете чаши кафе от капака на колата си, пресече улицата и се приближи до линкълна. Дадох му ключовете, взех едната чаша и му благодарих, че се е сетил да спре за кафе, преди да тръгнем.

Линкълнът бе основно прегледан от Сиско предния следобед. Проследяващото устройство си беше на мястото, но той и хората му не бяха открили никакви микрофони и скрити камери вътре.

Поехме на юг към магистрала 10, като спряхме само за да напълним резервоара. Движението беше натоварено, но знаех, че ще се разреди, след като преминем през центъра и поемем на север по магистрала 15. Оттам пътят беше право на север през Мохаве.

Дженифър ми беше изпратила няколко имейла с прикачени документи от проучването си. Запълних си времето с четенето им. Първото, което ми се наби на очи, беше анализът на жалбата на Хектор Мойя и основанията за нея. Мойя бе лежал осем години след ареста му. Доживотната присъда, получена заради утежняващото вината обстоятелство, че у него е намерен пистолет, беше единственото, което го държеше зад решетките. Бе получил шест години за кокаина. Доживотната присъда бе прибавена към тях.

Това означаваше, че изходът от жалбата за отмяната й щеше да определи дали Мойя излиза на свобода, или не. За мен това бе допълнителна причина да ми съдейства по случая с Ла Кос и да остави бъдещето си в по-опитни ръце от тези на Силвестър Фългони младши. Вече виждах и посещението на Марко от предния ден в по-ясна перспектива. Докато бе седял срещу мен в линкълна, федералният агент сигурно вече е бил наясно, че агресивният престъпник, който си е мислил, че е пратил на топло до края на живота му, може скоро да излезе навън и че това зависи от две дела, над които той няма контрол.

След това прочетох протоколите от процеса срещу Мойя преди седем години. Първо прегледах показанията на полицай от Лос Анджелис, а после и част от показанията на агента на Агенцията за борба с наркотиците Джеймс Марко. Лосанджелиското ченге свидетелстваше за ареста на Мойя и намирането на скрития под матрака пистолет. А Марко отговаряше на въпроси за анализа и проследяването на откритото оръжие. Това бяха ключови показания, защото свързваха пистолета с Мойя чрез покупка в Ногалес, Аризона.

Когато излязохме от планината и навлязохме в Мохаве, вече се бях уморил от четене и казах на Ърл да ме събуди, когато стигнем. Опънах се на задната седалка и затворих очи. След среднощния разговор със Слай Фългони старши бях спал неспокойно и имах нужда да си наваксам със съня. От опит знаех, че посещението в затвор може да е изтощително. Всъщност си е направо изпитание, което натоварва всички сетива. Затворнически звуци и миризми, сивата стомана изглежда още по-мрачна на фона на ярките оранжеви униформи на задържаните, смесицата от отчаяние и заплаха по лицата на мъжете, на които ходя на свиждане — не е място, на което бих прекарал доброволно и една минута. Винаги ми се е струвало, че през цялото време вътре съм със затаен дъх.

Въпреки че седалката беше неудобна, успях да дремна половин час. Ърл ме събуди, когато наближихме затвора. Погледнах си телефона и установих, че въпреки натовареното движение сме стигнали бързо. Беше едва десет — часът, в който започват посещенията на адвокатите при техните клиенти.