Майкл Коннелли - Боговете на вината

И той като Маги напусна. Разбирах я защо иска да го направи. Също така разбирах, че няма да може да прекоси границата и да стане адвокат, нито да приеме пост в някоя фирма и да се занимава с корпоративно право. Тя си беше роден прокурор и нямаше избор какво да работи, а само къде да го работи. В този смисъл знаех, че трябва да съм доволен, че се мести в съседния окръг, а не в Сан Франциско, Оукланд или Сан Диего.

— Е, къде ще търсиш жилище?

— Ами работата ми е в град Вентура, така че там или някъде наблизо. Щеше ми се да видя как стоят нещата в Оджай, но там може да е прекалено скъпо. Мисля си, че Хейли ще се приспособи много бързо с ездата.

Оджай беше модерно екоселище в една долина в северната част на окръга. Някога, още преди да се роди дъщеря ни, с Маги ходехме там пред уикендите. Даже беше възможно да сме заченали Хейли точно на това място.

— Значи… ездата не е временно увлечение.

— Може и да е. Никога не се знае. Но засега е много ентусиазирана. Взехме кон под наем за половин година. С опция да го купим.

Поклатих глава. Това беше болезнено. Остави бившата ми жена, но Хейли не ми бе казала нищо.

— Съжалявам — каза Маги. — Знам, че ти е трудно. Искам да знаеш, че не я насърчавам. Без значение какво става между нас, смятам, че тя трябва да общува с баща си. Наистина го мисля и точно това й казвам.

— Оценявам го.

Не знаех какво друго да кажа. Станах от камъка. Исках да се махна оттук и да се прибера.

— Може ли да те помоля за услуга? — попитах.

— Каква?

Давах си сметка, че импровизирам, че се хвърлям с наполовина оформена идея, която ми хрумна в тъгата и от желание да спечеля пак някак си дъщеря си.

— Наближава един процес — казах. — Искам тя да дойде.

— Говориш за сводника, който представляваш? Майкъл, не, не искам да става свидетел на това. Освен това е на училище.

— Той е невинен.

— Наистина ли? Да не се опитваш да ме манипулираш като съдебните заседатели?

— Не, наистина. Невинен е. Не го е направил и ще го докажа. Ако Хей е там, може би…

— Не знам. Ще си помисля. Тя е на училище и не искам да изпуска. Освен това и преместването…

— Елате за присъдата. И двете.

— Виж, трябва да затварям. Натрупа се опашка от полицаи.

Полицаите, които идваха в кабинета й, за да си предадат случаите.

— Добре, но си помисли.

— Добре. А сега трябва да затварям.

— Почакай, само още нещо. Можеш ли да ми пратиш снимка на Хейли на онзи кон? Просто искам да я видя.

— Разбира се. Ще ти пратя.

Тя прекъсна връзката. Взирах се известно време във футболното игрище и превъртах разговора ни като се опитвах да осмисля всички новини за дъщеря ми. Спомних си какво ми бе казал Сийгъл за преодоляването на вината. Осъзнах, че някои неща е по-лесно да се кажат, отколкото да се направят — някои са невъзможни.

В седем вечерта тръгнах надолу по хълма към пазарчето в подножието на Лоръл Каниън. Повиках такси и изчаках петнайсет минути, през които четях обявите на корковото табло там. Таксито ме качи на хълма и след това се спусна надолу към Долината. Накарах шофьора да ме остави на булевард „Вентура“ до Колдуотър Каниън. Оттам въврях пеша последните пет пресечки до „Флекс“ и пристигнах в студиото по йога малко преди осем.

Кендъл Робъртс се въртеше около рецепцията и вършеше последни задължения преди да затвори. Косата й бе вдигната на кок, през който бе промушен молив. Курсистите от последното занимание се изнизваха през вратата с навити гумени постелки под мишница. Влязох, привлякох вниманието й и я попитах дали можем да поговорим, след като заключи. Тя се поколеба. Не я бях предупредил, че ще намина.

— Гладна ли си? — попитах.

— Имах четири занимания едно след друго. Умирам от глад.

— Била ли си някога в „Катцу-я“ надолу по улицата? Много е добро. Продават суши, ако обичаш такава храна.

— Обожавам суши, но не съм била там.

— Дали да не отида да запазя маса, а ти ела когато приключиш.

Тя пак се поколеба, сякаш все още се опитваше да отгатне мотивите ми.

— Няма да те задържам дълго — обещах й.

Най-накрая тя кимна.

— Добре, ще дойда. Може да се забавя петнайсетина минути. Трябва да се освежа.

— Спокойно. Обичаш ли саке?

— Обожавам го.

— Топло или студено?

— Ами студено.

— Ще се видим там.

„Катцу-я“ беше претъпкано от любители на суши. Нямаше свободни маси, но запазих два стола на суши бара. Поръчах саке и салата от краставици, извадих телефона си и зачаках Кендъл.