Майкл Коннелли - Боговете на вината

— Няма секретарка.

— Секретарката ми е на обяд, а аз съм много зает в момента. Чакай, ти си Холър, нали?

И ме посочи с пръст, а с другата ръка се хвана за облегалката на стола, сякаш за да събере сили, в случай че му се наложи да бяга. Вдигнах ръце, за да покажа, че не съм въоръжен.

— Идвам с мир.

Беше най-много на двайсет и пет. Мъчеше се да си пусне козя брадичка и бе с тениска на „Доджърс“. Беше очевидно, че няма да ходи в съда днес — а може би всеки ден беше така.

— Какво искаш? — попита той.

Направих две крачки към бюрото му. То беше огромно, прекалено голямо за стаята, вероятно останало от баща му и някоя негова по-просторна и по-хубава кантора. Издърпах един от столовете пред бюрото и седнах.

— Не сядай. Няма да…

Но аз вече бях седнал.

— Добре, казвай.

Кимнах възпитано, посочих съм бюрото и казах:

— Хубаво е. Наследство от стареца, а?

— Какво искаш?

— Казах ти. Идвам с мир. Какво толкова се стягаш?

Той изсумтя раздразнено.

— Не ми харесва да ми нахлуват в личното пространство така. Това е адвокатска кантора. И ти не би искал… О, чакай, та ти дори нямаш кантора! Гледах филма.

— Не съм нахлул. Нямаше секретарка. Извиках и след това просто влязох.

— Казах ти, на обяд е. Сега е обедната й почивка. Давай да приключваме по-бързо, а? Какво искаш? Казвай и се махай.

— Виж сега — започнах. — Дойдох, защото започнахме зле и искам да се извиня. Грешката беше моя. Отнасях се към теб — а и към баща ти — сякаш сме врагове по този случай. Но не мисля, че трябва да продължим така. Затова съм тук, за да сключа мир и да видя дали няма да можем да сме си полезни. Нали се сещаш — аз ти показвам моите карти, ти ми показваш твоите.

Той завъртя глава.

— Не, няма да стане. Аз имам случай, а ти имаш и аз не знам какво, но няма да работим заедно.

Наведох се напред и се опитах да го погледна в очите, но очите му не се спираха на едно място.

— Имаме общи мотиви, Слай. Твоят клиент Хектор Мойя и моят клиент Андре ла Кос само ще спечелят, ако работим заедно и си споделяме информация.

Той пак завъртя глава.

— Не мисля.

Огледах стаята и забелязах дипломите му в рамки на стената. Шрифтът беше прекалено дребен, за да го прочета от разстояние, но не мислех, че си имам работа с възпитаник на Бръшляновата лига. Реших да му споделя част от мислите си, за да видя какво ще стане.

— Моят клиент е обвинен в убийството на Глория Дейтън, която е важна личност във вашата молба за лично явяване пред съда за протестиране на присъдата. Работата е там, че според мен не я е убил той.

— Е, браво на теб. Но това не е наша грижа.

Започвах да подозирам, че „наша“ не се отнася до него и Хектор Мойя. Отнасяше се до семейство Фългони — Господин Вътре и Господин Вън. Само че господин Вън не можеше да различи протестиране на присъда от обжалване и следователно не разговарях с когото трябва.

Реших да му задам големия въпрос. Въпросът, който се появи, когато видях голямата картина.

— Отговори ми само на един въпрос и ще си тръгна. Миналата година опитахте ли се да призовете Глория Дейтън, преди да я убият?

Фългони завъртя глава за пореден път.

— Няма да говоря с теб за нашето дело.

— На Валенцуела ли поръча да занесе призовката?

— Казах ти, няма да говоря…

— Виж, можем да сме си полезни и…

— Тогава говори с баща ми и се опитай да убедиш него. На мен не ми е позволено да обсъждам нищо с теб. Просто стани и се махни оттук.

Изобщо не помръднах от стола. Само се взирах в него. Той направи жест с ръце, сякаш ме изблъскваше навън.

— Моля те, върви си.

— Някой заплашва ли те, Слай?

— Да ме заплашва? Какво имаш предвид?

— Защо си подправил призовката, която си дал на Валенцуела да занесе на Кендъл Робъртс?

— Няма да ти кажа нито една шибана дума повече — почти викна той.

— Добре, тогава ще говоря с баща ти. Обади му се и го сложи на високоговорител.

— Не мога да му се обадя. В затвора е.

— Защо да не можеш? Снощи си говорих по телефона с него.

— Може само след полунощ.

— Стига, пич. Има мобилен в килията. Половината ми клиенти също имат. То пък голямата тайна.

— Във Викторвил имат заглушител. И баща ми си има човек, който го изключва, но само след полунощ. А щом имаш клиенти с телефони, знаеш, че не можеш да им звъниш. Те се обаждат. Когато е безопасно.

Кимнах. Беше прав. От опита си с други клиенти зад решетките знаех, че мобилните телефони са обичайна контрабанда в почти всички затвори и арести. И вместо да претърсват телесни кухини и килии, повечето институции предпочитаха заглушители, за да обезсмислят ползването им. Слай старши очевидно имаше благоразположен към него надзирател — на когото най-вероятно бе платено за благоразположението му — който можеше да изключва заглушителя по време на нощната си смяна. Това бе потвърждение, че обаждането на Слай старши предната вечер е съвпадение, а не защото бе поръчал да ме следят. Което пък означаваше, че ме следи някой друг.