Майкл Коннелли - Боговете на вината

— По-кротко, Ланкфорд — казах. — Тръгвам, тръгвам.

Прибрах телефона във вътрешния джоб на сакото си и вдигнах куфарчето си от пода. Понечих да го заобиколя, но той отстъпи встрани и застанахме лице в лице.

— Кефиш ли се? — попитах го.

— Госпожа Фейър не иска да идваш тук — каза той. — Вече не ходи в съда на дела и не иска да има нищо общо с нещастници като теб. Ясно?

Дъхът му вонеше на кафе и цигари.

— Разбира се — отвърнах. — Ясно.

Заобиколих го и тръгнах към асансьора. Той ме последва. Наблюдаваше мълчаливо как натискам копчето за надолу и чакам. Погледнах го през рамо.

— Може да отнеме известно време, Ланкфорд.

— За никъде не бързам.

Кимнах.

— Сигурен съм.

Обърнах се към вратата на асансьора, но после пак се извъртях към него. Не можах да се сдържа.

— Изглеждаш различно, Ланкфорд.

— Така ли? Защо?

— Не си същият като първия път, когато те видях. Нещо се е променило. Да не си си присадил коса?

— Много смешно! Слава богу, че не съм те виждал от първото явяване на Ла Кос в съда миналата година.

— Не, нещо по-скорошно е. Не знам.

Това бе всичко, което казах. След това се обърнах и се загледах във вратата на асансьора. Накрая лампичката светна и вратата се отвори. В кабината имаше само четирима души. Знаех, че докато слезем, вече ще е претъпкана доста над безопасния лимит.

Качих се в асансьора и се обърнах към Ланкфорд. Махнах му с въображаема шапка за довиждане.

— Шапката ти — казах. — Днес не си носиш шапката.

Вратите на асансьора се затвориха под ледения му взрян в мен поглед.

Размяната на реплики с Ланкфорд ме превъзбуди. По пътя надолу местех тежестта си от крак на крак като боксьор, който чака гонга. Докато стигна до приземния етаж, вече знаех къде трябва да отида. Слай Фългони младши можеше да почака. Трябваше да се видя с Адвоката.

След четирийсет минути вече се качвах на друг асансьор за четвъртия етаж на Менора. На рецепцията сестрата ме спря и ми каза, че трябва да отворя куфарчето си, преди да ме пусне до стаята на Адвоката.

— Какво значи това? — възразих. — Аз съм адвокатът му. Не можете да ми нареждате да си отварям куфарчето.

Тя отвърна троснато:

— Някой носи храна отвън на господин Сийгъл. Това е не само нарушение на здравната и религиозната ни политика, но също така поставя пациента в риск, защото нарушава определения му хранителен план.

Знаех накъде бие и отказах да се предам.

— Наричате това, с което го храните и за което той плаща, хранителен план?

— Няма значение дали пациентите харесват храната тук. Ако искате да посетите господин Сийгъл, ще трябва да си отворите куфарчето.

— Ако искате да видите какво има в куфарчето ми, ми покажете съдебна заповед.

— Това не е обществена институция, господин Холър, нито съдебна зала. Това е частно медицинско заведение. Като главна сестра на това отделение имам правомощията да инспектирам всичко и всички, които минават през вратата на този асансьор. Тук има болни хора и ние трябва да ги пазим. Отворете си куфарчето или ще повикам охраната и ще ги накарам да ви изхвърлят от сградата.

И за да подчертае заплахата, сложи ръка върху телефонната слушалка на рецепцията.

Поклатих раздразнено глава и сложих куфарчето на плота. Отключих го и вдигнах капака. Гледах я как разглежда съдържанието му.

— Доволна ли сте? Може да сте изпуснали някоя кутийка с бонбонки „Тик-так“. Надявам се, че няма да е проблем.

Тя се направи, че не чува.

— Можете да го затворите и да отидете при господин Сийгъл. Благодаря.

— Не, аз ви благодаря.

Затворих куфарчето и тръгнах по коридора, доволен от себе си, но също така наясно, че ще ми трябва план за следващия път, когато реша да донеса храна на Адвоката. В гардероба вкъщи имах куфарче, което бях взел на бартер от клиент. Имаше тайник, в който можеше да се побере кило кокаин. Без проблем можех да скрия там сандвич, даже дори два.

Адвоката седеше в леглото си и гледаше повторение на Опра, надул телевизора до дупка. Очите му бяха отворени, но като че ли не виждаха нищо. Затворих вратата и приближих към леглото. Размахах ръка пред лицето му. За миг се уплаших, че може да е мъртъв.

— Адвокате?

Той излезе от унеса си, погледна ме и се усмихна.

— Мики Маус! Какво ми носиш? Нека позная — сандвич с риба тон и авокадо от „Гюс“ в Уеслейк?

Поклатих глава.

— Извинявай, Адвокате, нищо не ти нося днес. Пък и е прекалено рано за обяд.

— Какво? Я стига! Давай! Свинско от „Коул“, нали?