Майкл Коннелли - Боговете на вината

— Чуй ме — каза той. — Няма по-благородна кауза на нашата планета от тази да защитаваш несправедливо обвинен. Не можеш да прецакаш това, момче.

Кимнах и останах с наведена глава.

— Вината ти — каза той. — Трябва да я преодолееш. Остави призраците да си отидат, иначе ще те повлекат към дъното и никога няма да си на нивото, което заслужаваш. Никога няма да видиш голямата картина.

Вдигнах ръце.

— Моля те, стига с тези глупости за голямата картина! Какво искаш да ми кажеш, Адвокате? Какво пропускам?

— За да разбереш какво пропускаш, трябва да отстъпиш назад и да разшириш ъгъла. Тогава ще видиш голямата картина.

Погледнах го, опитвах се да проумея думите му.

— Кога е подадена молбата за отмяна на присъдата? — попита той тихо.

— През ноември.

— Кога е убита Глория Дейтън?

— През ноември.

Казах го нервно. И двамата знаехме отговорите на тези въпроси.

— А кога те повика адвокатът?

— Вчера.

— А този федерален агент, за когото говориш, кога е получил призовка?

— Не знам дали я е получил. Но Валенцуела му я носеше вчера.

— Имаме и фалшива призовка от Фългони за онова другото момиче.

— Кендъл Робъртс. Да.

— Някакви идеи защо ще подправи документ за нея, но не и за теб?

Свих рамене.

— Не знам. Предполагам, че е знаел, че ще разбера дали призовката е законна, или не. Тя обаче не е юрист и няма как да разбере. Адвокатът просто си спестява таксата в съда. Чувал съм за адвокати, които правят така.

— Не ми изглежда достоверно.

— Ами това е всичко, което успях…

— Тоест те пращат първите си призовки шест месеца след подаването на молбата за отмяна на присъдата? Казвам ти: ако си въртях практиката така, щях да бъда изхвърлен от бизнеса и да съм на улицата. Не става въпрос за закъснение, в това съм сигурен.

— Фългони не знае нищо и…

И млъкнах. Изведнъж зърнах изплъзващата ми се голяма картина. Погледнах Адвоката и казах:

— Може би това не са първите им призовки.

— Мисля, че вече започваш да схващаш — каза той.

Казах на Ърл да тръгне по Олимпик и да ме закара до Сенчъри Сити и до кантората на Слай Фългони. След това седнах с бележник в ръка и започнах да чертая схема, с която да разположа във времето убийството на Глория Дейтън и жалбата на Хектор Мойя да се яви лично пред съдия, за да протестира присъдата си. Скоро видях как случаите са преплетени като двойна спирала. Видях голямата картина.

— Сигурен ли си, че това е адресът, шефе?

Вдигнах очи от схемата и погледнах през прозореца. Ърл караше бавно покрай редица къщи във френски провинциален стил. Все още бяхме на Олимпик, но в северния край на Сенчъри Сити. Бях сигурен, че пощенският код и всички други атрибути на адреса са верни, но пейзажът изобщо не съвпадаше с лъскавите кули от Булеварда на звездите и всичко останало, което хората си представят, когато им говориш за адвокатска кантора в този край на града. Предположих, че така се опитват да манипулират клиентите си, но кой съм аз да ги съдя, при положение че правех същото, като казвах, че работя от задната седалка на колата си.

— Да — казах. — Това е.

Слязох и тръгнах към вратата. Влязох в малка приемна с изтъркан килим, проснат между рецепцията и две пътечки, които водеха към врати вляво и вдясно. На вратата вляво бе изписано име, което не ми бе познато. На вратата вдясно беше името на Силвестър Фългони. Слай младши май делеше кантората с друг адвокат. Вероятно и секретарката им беше обща, но в момента не се виждаше никаква. Рецепцията беше празна.

— Ехо? — извиках.

Никой не ми отговори. Погледнах купчината книжа и писма на бюрото и видях най-отгоре фотокопие на съдебния график на Слай младши. Имаше много малко ангажименти за месеца. Явно нямаше много работа — поне не в съда. Видях, че ме е отбелязал за следващия вторник, но нямаше никакви бележки за Джеймс Марко или Кендъл Робъртс.

— Ехо? — извиках пак.

Този път бях по-гръмогласен, но пак никой не ми отговори. Отидох до вратата на Фългони и долепих ухо до нея. Не чух нищо. Натиснах дръжката. Беше отключено. Отворих и видях млад мъж, седнал зад голямо бюро, което напомняше за по-добри времена от тези, в които се намираше кантората сега.

— Да? — каза младият мъж, очевидно раздразнен от натрапването.

Затвори лаптопа на бюрото, но не стана. Прекрачих прага и видях, че в стаята няма никой друг.

— Търся Слай младши — казах. — Ти ли си?

— Съжалявам, но приемам само след уговорена среща. Трябва да си запишете час и да дойдете друг път.