Майкл Коннелли - Боговете на вината

— Не, наистина не нося нищо. Пък и да носех, сестра Рачид щеше да ми го конфискува. Надушила ни е и ме накара да си отворя куфарчето.

— Ох, тази стара чанта! Защо отнема на хората простите удоволствия в живота!

Сложих ръка върху неговата, за да го успокоя.

— Спокойно, Адвокате. Не се плаша от нея. Имам план и следващия път ще мина през „Гюс“. Става ли?

— Да.

Седнах до леглото. Намерих дистанционното в гънките на завивките му и спрях звука на телевизора.

— Слава богу — каза Адвоката. — Това ме побъркваше.

— Тогава защо не го изключи?

— Защото не можех да го намеря това проклето дистанционно. Както и да е, защо си дошъл, без да ми донесеш нищо? Беше тук вчера, нали? Пастърма от „Арт“ в Долината.

— Прав си, Адвокате, и се радвам, че си спомняш.

— Тогава защо идваш пак толкова скоро?

— Защото имам нужда от помощ. Правна помощ.

— Как така?

— По делото на Ла Кос. Случват се разни неща и ми става все по-трудно да виждам цялата картинка.

И му изброих главните герои на пръсти.

— Имам един сенчест агент от Агенцията за борба с наркотиците, детектив ренегат от прокуратурата, наркотрафикант от картел и адвокат с отнети права. Клиентът ми е в панделата, а жертвата е единствената личност, която наистина харесвам, или по-точно харесвах. И на всичкото отгоре ме следят, но не знам кой.

— Разкажи ми.

През следващите трийсет минути му представих накратко историята и отговорих на въпросите му. Върнах се по-назад в събитията и му разказах с още по-големи подробности от последния път, когато бях говорил с него. Той зададе много въпроси, но не ми каза нищо. Само събираше информация и отлагаше отговорите. Не му спестих и размяната на реплики с Ланкфорд, състояла се преди малко в прокуратурата, и тревожното усещане, че пропускам нещо, което буквално ще ми избоде очите.

Млъкнах и зачаках реакцията му, но той мълчеше. Направи жест с немощните си ръце, сякаш искаше да хвърли всичко във въздуха и вятърът да го отвее. Забелязах, че ръцете му са лилави от всичките игли, тръбички и системи, с които го бодяха тук. Остаряването не е за слабите.

— Само това? — попитах. — Просто да хвърля всичко на вятъра като шепа листенца? Нямаш какво да ми кажеш?

— О, имам много какво да ти кажа, но няма да ти хареса да го чуеш.

Подканих го с жест да не ме жали.

— Не виждаш голямата картина, мишоче.

— Наистина ли? — попитах саркастично. — И каква е тя?

— Виж сега, това е неправилен въпрос — каза той поучително. — Първият ти въпрос не бива да е „какво“, а „защо“. Защо не виждам голямата картина?

Кимнах и неохотно се съгласих.

— Добре де, защо не виждам голямата картина?

— Нека започнем със състоянието на случая ти, което току-що ми описа. Каза, че на събранието тази сутрин само новобранката, която си взел от смесения магазин, е успяла да те накара да видиш нещата такива, каквито са.

Говореше за Дженифър Арънсън. Бях я взел право от Югозападния, който се намираше в сградата на някогашния универсален магазин „Бълокс“ на Уилшър. Оттам идваше и прякорът й. Но да нарича юридическия факултет „смесен магазин“ си беше наистина подигравка.

— Просто се опитвах да отдам дължимото на този, който заслужава — казах. — Дженифър може и да е новобранка все още, но е по-умна от трима адвокати, завършили на по-добро място.

— Да, да, така е. Тя е добър адвокат, признавам. Работата е там, че ти винаги очакваш да си най-добрият и дълбоко в себе си си се вкопчил в тази мисъл. Затова когато тази сутрин изведнъж се оказва, че само новобранката вижда нещата ясно, си се стегнал. Понеже от теб се очаква да си най-умният, нали така.

Не знаех как да отговоря на това.

Адвоката продължи:

— Не съм ти психотерапевт. Аз съм адвокат. Но мисля, че трябва да спреш да се наливаш вечер и да си подредиш къщичката.

— Какви ги говориш? Аз не…

— Преценката ти и способността ти да преодоляваш препятствията са замъглени от външни обстоятелства.

— Имаш предвид детето ми? Че живея с мисълта, че детето ми не иска да има нищо общо с мен? Не бих го нарекъл обстоятелство.

— Нямам предвид това. Говоря ти за друго. За вината, която носиш. Тя ти влияе като адвокат. Влияе на представянето ти като защитник на обвинените. И в този случай — най-вероятно на несправедливо обвинен.

Имаше предвид Санди и Кейти Патърсън и катастрофата, която бе отнела живота им.

Наведох се и сграбчих с две ръце металната табла на леглото откъм краката му. Адвоката беше мой ментор. Можеше да ми каже всичко. Можеше дори да ме унизи повече от бившата ми съпруга и аз щях да го приема.