Майкл Коннелли - Боговете на вината

— Не знаех, че трябва.

И тогава осъзнах, че разговарям лично със Слай старши от затвора във Викторвил. Вероятно се обаждаше от мобилен телефон, внесен тайно вътре от посетител или надзирател. Много от клиентите ми в ареста успяваха да комуникират с мен с еднодневки — телефони с ограничени минути и кратък живот.

— Синът ти трябваше да ми се обади. Как си там, Слай?

— Не е зле. Излизам след единайсет месеца.

— Как разбра, че съм тук?

— Не съм. Просто проверявах Трина.

Изобщо не повярвах. Стори ми се, че специално пита Трина за мен, преди тя да ми предаде телефона. Реших да не го притискам засега.

— Какво мога да направя за теб, господин Холър?

— Ами… седя си тук, говоря си с Трина и се чудя за какво ли съм ти потрябвал. Получих призовка и тъкмо започнах да осъзнавам какво точно се каниш да направиш за Мойя. И трябва да ти кажа, че имам проблем с това да ме правят на глупак, особено в открит процес.

— Ще го имам предвид.

Прекъснах връзката и върнах телефона на Трина през масата.

— Какво каза той? — попита тя.

— Нищо особено. Колко ти обещаха?

— Какво?

— Стига, Трина, ти си делова жена. Взе ми пари само за да ми отговориш на няколко въпроса. Сигурно си взела нещо и за да разкажеш тази история в декларация за пред съдия. Колко? Вече взеха ли показанията ти?

— Не знам за какво говориш. Не са ми платили нищо.

— Ами това жилище? Дали са ти го, за да си им подръка?

— Не! Това жилище си е мое и искам да си тръгвате. И двамата. Махайте се! Веднага!

Хвърлих поглед към Сиско. Можех да я притисна, но беше ясно, че моите осемстотин долара са похарчени и тя няма да говори повече. Каквото и да й бе казал Фългони, преди тя да ми даде телефона, то я бе смразило. Беше време да си ходим.

Станах и кимнах на Сиско да тръгваме.

— Благодаря, че ни отдели от времето си — казах на Трина. — Сигурен съм, че пак ще си поговорим.

— Не разчитай на това.

Излязохме от апартамента и трябваше да почакаме за асансьора. Върнах се до вратата на Трина и се приведох, за да слушам. Мислех, че ще се обади на някого, може би на Слай младши. Но не чух нищо.

Асансьорът дойде и се качихме. Сиско мълчеше.

— Какво има, здравеняко? — попитах.

— Нищо, просто си мисля. Откъде е знаел да й се обади точно сега?

Кимнах. Добър въпрос. Още не се бях сетил за него.

Излязохме от сградата и тръгнахме по Спринг стрийт. Улицата беше пуста, ако не брояхме няколкото патрулки, паркирани пред полицейската администрация. Минаваше два след полунощ и никъде не се виждаше жив човек.

— Мислиш ли, че някой ме е проследил? — попитах.

Сиско поразсъждава известно време, после кимна.

— Той някак си е разбрал, че сме я открили. Че сме при нея.

— Това не е добре.

— Утре ще дам да ти проверят колата и след това ще ти пусна двама индианци. Ако те следят физически, ще го разберем много скоро.

Хората, които използваше Сиско, бяха толкова умели и така бързо и без следа изчезваха в сенките, че той ги наричаше индианци заради уестърните, в които местното население следеше фургоните на белите заселници, без те дори да подозират.

— Ще свърши работа — казах. — Благодаря.

— Къде си паркирал? — попита Сиско.

— Пред полицейската администрация. Реших, че там е безопасно. А ти?

— Ей тук. Добре ли си, или имаш нужда от придружител?

— Добре съм. Ще се видим утре на събранието.

Поехме в различни посоки. Погледнах три пъти през рамо, преди да стигна до колата си, паркирана на най-сигурното място в центъра. След това по целия път до вкъщи поглеждах в огледалото за обратно виждане.

Пристигнах на събранието последен. И едва се влачех. Когато най-накрая се прибрах у дома преди само няколко часа, бях отпочнал запаса си от текила. От пиенето на алкохол, пътуването до центъра за разговора с Трина Рафърти и тревогата, която идва заедно с подозрението, че някой те следи, ме деляха два часа неспокоен сън, преди да чуя алармата на телефона.

Измърморих някакъв поздрав на хората, които се бяха събрали в заседателната зала, и отидох право при масата с кафето в ъгъла. Налях си половин чаша, лапнах два аспирина и изпих кафето на една глътка. След това си налях още кафе и сложих и мляко и захар, за да го направя по-поносимо. Първата доза изгори гърлото ми, но ми помогна да си върна гласа.

— Как сте днес? Надявам се по-добре от мен.

Май ми отговориха утвърдително. Огледах се за място и веднага забелязах Ърл. За миг се зачудих защо е тук, но после си спомних, че предния ден го бях поканил да се присъедини към вътрешния кръг, и казах: