Майкл Коннелли - Боговете на вината

— Защо ти го е казала?

Ла Кос поклати глава, сякаш не усещаше настойчивостта в тона ми.

— Не знам. Веднъж просто си говорехме и тя те спомена. Че ако нещо се случи с нея, Мики Тогата ще отмъсти.

— Кога ти го каза?

— Не помня. Просто го каза. Каза да ти съобщя на всяка цена.

— Каза ми, че си ме потърсил, защото според нея съм бил добър адвокат. Не ми каза другото.

— Току-що ме бяха арестували за убийство и бях уплашен до смърт. Исках да поемеш случая.

Едвам се удържах да не се пресегна и да го сграбча за яката.

— Андре, чуй ме внимателно. Искам да знам какво точно е казала. Дума по дума.

— Каза да й обещая, че ако нещо се случи с нея, ще ти кажа. И след това нещо наистина се случи и ме арестуваха. Затова ти се обадих.

— Колко време преди да я убият ти го каза?

— Не си спомням точно.

— Дни? Седмици? Месеци? Хайде, Андре. Може да се окаже важно.

— Не знам. Седмица, а може би и повече. Не си спомням, защото всичките тези шумове и светлини в затвора, онези животни, с които съм затворен — всичко това ме изтощава и почвам да губя разсъдъка си. Не си спомням много неща. Дори вече не помня как изглежда майка ми.

— Добре, успокой се. Помисли си за това в буса, докато те връщат в затвора. Искам да си спомниш точно кога се е състоял този разговор. Ясно?

— Ще се опитам, но не обещавам.

— Добре, опитай. А сега трябва да тръгвам. Ще се видим преди процеса. Имаме още много подготвителна работа.

— Добре. Извинявай.

— За какво?

— Че те разстроих заради Жизел. Виждам, че е така.

— Не се тревожи за това. Просто гледай довечера да си изядеш вечерята. Искам да си силен за процеса. Обещаваш ли?

Ла Кос кимна неохотно.

— Обещавам.

Минах през съдебната зала с наведена глава, без дори да забележа, че при съдия Легоу е започнало ново изслушване. Вървях към изхода в дъното и размишлявах върху това, което Ла Кос току-що ми бе казал — че ми се е обадил след ареста, защото Глория Дейтън е искала да знам, ако й се случи нещо, а не защото ме е препоръчала като добър адвокат. Имаше значителна разлика между двете неща. Почувствах облекчение от бремето, което носех от месеци по отношение на Глория. Дали е искала да получа посланието, за да отмъстя за нея, или за да ме предупреди за някаква невидима заплаха? Тези въпроси поставяха в нова перспектива отношението ми към Глория и дори към самия мен. Сега разбирах, че тя може би е знаела или поне се е страхувала, че е в опасност.

В мига, в който излязох от съдебната зала в претъпкания коридор, застанах лице в лице с Фернандо Валенцуела — поръчителя по сумите за пускане под гаранция, не бейзболиста. С Вал се познавахме отдавна и някога имахме професионални отношения, от които и двамата печелехме. Но след това нещата се омазаха и се отчуждихме. В последно време, когато имах нужда от поръчител по гаранция, ходех при Бил Дийн или Боб Едмъндсън. Вал бе чак на трето място в списъка ми след тях.

Валенцуела ми подаде сгънат лист и каза:

— Мик, това е за теб.

— Какво е?

Взех документа и започнах да го размахвам, за да го разгъна с една ръка.

— Призовка. Вече ти е връчена.

— Какви ги дрънкаш? Да не си станал призовкар?

— Едно от многото ми умения, Мики. Човек трябва да се прехранва по някакъв начин. Я вдигни призовката!

— Майната ти!

Знаех процедурата. Искаше да ме снима с документа, за да докаже, че си е свършил работата. Призовката ми бе връчена, но нямаше да позирам за снимка. Държах листа зад гърба си. Валенцуела въпреки това ме снима с телефона си.

— Няма значение — каза той.

— Това е напълно ненужно, Вал — отвърнах аз.

Той прибра телефона си, а аз погледнах документа. Веднага видях кое е делото: Хектор Аланд Мойя срещу Артър Ролинс, директор на федералния затвор Викторвил. Беше по член 2241 и беше вариация на молбата за лично явяване пред съдия за доказване на неправомерно задържане, позната на адвокатите като „истинското лично явяване“, защото не беше сграбчване за процесуална сламка, а декларация, че имаш умопомрачаващи нови доказателства, че си невинен. Мойя държеше в ръкава си нов коз и това някак си бе свързано с мен, което означаваше, че е свързано и с покойната ми клиентка Глория Дейтън. Тя бе единствената връзка между Мойя и мен. Основният мотив при иска по 2241 беше твърдението, че молителят — в този случай Мойя — е задържан незаконно в затвора, затова и искът бе насочен срещу директора. В цялата молба трябваше да има нещо повече, твърдение за ново доказателство, което би трябвало да привлече вниманието на федерален съдия.