Майкл Коннелли - Боговете на вината

Обадих се отново на Сиско и го попитах как върви проверката на имената, които му бях дал.

— Даде ми ги преди по-малко от половин час — протестира той. — Знам, че искаш да стане бързо, но чак пък за половин час?!

— Трябва да знам какво става. Веднага.

— Е, по-бързо не мога. Мога да ти кажа за жената, но все още нямам нищо за агента. Той ще се окаже костелив орех.

— Добре, кажи ми за жената.

Настъпи кратко мълчание, през което Сиско очевидно си преглеждаше записките.

— Така, Кендъл Робъртс — започна той. — На трийсет и девет, живее на Виста дел Монте в Шърман Оукс. Има криминално досие от средата на 90-те. Проституция и заговор за престъпление. Нали разбираш, обичайното обвинение при ескорт услугите. Та значи тя е проститутка. Или по-точно — била е. Не е арестувана през последните шест години.

Това значеше, че е работила по времето, когато Глория Дейтън бе предлагала ескорт услуги под името Глори Дейс. Подозирах, че Робъртс и Дейтън са се познавали тогава или са знаели една за друга и това е причината за призовката на Фългони.

— Добре — казах. — Какво друго?

— Нищо — отвърна Сиско. — Казах ти всичко, което открих. Защо не ми се обадиш след час?

— Не, ще се видим утре. Искам всички в заседателната зала в девет сутринта. Можеш ли да предадеш на останалите?

— Разбира се. Това включва ли и Бълокс?

— Да, и нея. Искам всички да са там и да си размърдат мозъците по това последното. Може би точно това ни трябва за Ла Кос.

— Искаш да кажеш — за димна завеса? Че Мойя е убил Дейтън?

— Точно така.

— Добре, ще бъдем в заседателната зала в девет.

— И междувременно ще трябва да разбереш кой е този Марко. Това наистина ни трябва.

— Вече правя всичко, което мога. Работя по случая.

— Просто го намери.

— Лесно ти е да го кажеш. А ти какво ще правиш?

Добър въпрос, достатъчно добър, за да ме накара да се поколебая, преди да разбера отговора.

— Ще отида до Долината, за да говоря с Кендъл Робъртс.

Сиско веднага отхвърли плана ми.

— Чакай, Мики, трябва и аз да съм с теб. Не знаеш какво можеш да си навлечеш с тази жена. Не знаеш кой ще е с нея. Задаваш погрешен въпрос — и ето ти беля. Нека отидем заедно.

— Не, работи по Марко. Ърл е с мен и всичко ще е наред. Няма да задам погрешен въпрос.

Сиско ме познаваше достатъчно добре, за да е наясно, че няма да си променя намерението да отида при Робъртс.

— Е — каза той. — Късмет тогава. Обади ми се, ако ти потрябвам.

— Добре.

Затворих телефона.

— Хайде, Ърл, да вървим. Шърман Оукс. И настъпи газта.

Случваха се нови неща. Неща, които все още не разбирах. Но това бе добре. Обещах си скоро да проумея всичко.

Струваше ми се вероятно Фернандо Валенцуела да разнесе призовките в реда, в който ме бе питал за тях. Сградата на федералното правителство се намираше само на няколко пресечки от наказателния съд. Сигурно щеше да отиде първо там и да се опита да се види с Джеймс Марко, а след това да поеме към Долината и Кендъл Робъртс. Нямаше да му е лесно да стигне до Марко. Федералните агенти правят всичко възможно, за да избегнат приемането на призовки. Знам го от опит. Обикновено накрая всичко се урежда през някой техен началник, който неохотно приема призовката от името на своя подчинен. Агентите почти никога не получават тези документи лично.

Всичко това ми даваше предимство пред Вал. Ако Робъртс се окажеше вкъщи, щях да се видя с нея много преди него. Разбира се, нямах представа какво ще постигна като стигна там, но се надявах, че ще успея да я хвана неподготвена, още преди да знае, че я търсят заради федерално дело, в което е забъркан осъден наркобос.

Но трябваше да знам нещо повече за Робъртс освен името й. Като че ли двете с Глория Дейтън се бяха движили в едни и същи среди през 90-те години и поне до първите години на новия век. Информацията на Сиско бе добра отправна точка, но не беше достатъчна. Най-добрият начин да подхванеш разговор с ключова фигура по някое дело е да извадиш повече информация от тази, която той вече има.

Проверих в Гугъл Силвестър Фългони младши от мобилния си телефон и се обадих на телефона, който ми излезе. Жена с дълбок опушен глас, по-подходящ за приемане на резервации в някое кабаре, отколкото за адвокатска кантора, ми каза да почакам. Вече бяхме на магистрала 101 сред оживен трафик. По груби изчисления от Шърман Оукс ни делеше още половин час път, така че нямах нищо против чакането, нито против мексиканската музика, която свиреше в ухото ми.